Мравка в океан

Чели ли сте първа глава от книгата на Калин Терзийски «Любовта на 45-годишния мъж»? Наскоро двама човека ми говориха за нея. В тази глава се описва отчаянието, в което можем да живеем всеки ден.

«Ходя изправен, но това силно ме учудва. ... Ще ми се да легна. Всяка секунда си казвам – сега ще се откажа от стоенето прав и ще легна. Няма да вървя изправен, а ще пълзя. Но и за такава смела постъпка ... нямам сили. И затова продължавам да кретам. Аз съм мравка в океан от скръб.»

Е, ще чета по празниците – не за да си скапвам празниците. Странното беше едното обстоятелството, в което чух за нея. Отидох на един от коледните купони преди няколко дни и докато се запознавах с хората там, един от тях ми каза – «аз те познавам». Упс, пак неловка история – много съм разсеяна и трудно запомням имена и лица.

Опитах се да прикрия неловкия момент с усмивка и извинение, но той ме прекъсна – «Не, ти не ме познаваш. Във вторник по обяд се засякохме на Раковска, ти ме погледна в очите и ми се усмихна, докато се разминавахме. Благодаря ти!»

Май пак нещо не разбрах...

«Не разбираш, нали? От не знам колко време никой не ме забелязваше. Ти ме видя на улицата и ми се усмихна. Затова сега съм тук, а утре ще отида и другаде. Ако все още не знаеш за какво говоря, прочети „Любовта…”

Този човек беше усмихнат и малко смутен, но само малко. Дори това му изказване към абсолютно непознат ми се стори доста смело. Снощи отворих книгата и се сетих за усещането на едно много тихо състояние на „Никой”.

И сега продължавам да вървя по улиците, гледам хората и им се усмихвам. Те ми отвръщат с усмивка и очите им грейват.

Понякога си мисля, че светът е пълен с хора, затворени в собственото си отчаяние и да им се усмихнеш може да спаси денят им, ако не живота им.