Смяна на глаголите

Започнах този блог с Мити в друга фаза на живота си и тогава казвах:
мога да летя;
мога да чуя музика от вятъра;
мога да хвана облаците …; ...

Сега бих казала –
Искам да летя; искам да чуя музика от вятъра; искам да хвана облаците и да си оплета венец от тях;
Искам да преброя дъжда и да го накарам да капе нагоре.
Искам да те науча да летиш... защото всеки трябва да го може, и е много лесно, само трябва да поискаш;
Искам да те накарам да запееш с вятъра в косите ми;
искам да опитомиш облаците, като опитомиш мен;
искам да не вали, ако ме помолиш...

Какво ни подменя глаголите? Май е нещо битово...
Липсата на условно наклонение (или на ако… то…) не го прави по-различно от shit.
Не се оплаквам, guys. Всъщност, много харесвам живота си, но май имам проблем с глаголите.

Среднощни стъпки

Ако тази нощ, която просто виждаш тъмна навън, те примами…
Не е трудно, само си обуй обувките и наметни един пуловер. Нощта е спокойна, обгръщаща. Може да усетиш просто въздуха и удоволствието от стъпките си в нощната градска тишина.

Тихо. Тъмно. Малко хладно.
Умът ти сега е много бистър, защото имаш време да обсъдиш със себе си и с гледните точки на вселената въпросите, само давай един по един.

Чуваш сърцето си и умовете на всички, които са с теб.
Ако погледнеш себе си, това си ти – в тази нощ, в тази тишина, в този ритъм. По-чист и по-близък до онова, с което се обличаш денем.

Не може ли да запазиш същата близост със себе си и на дневна светлина?
Може би трябва да гледаш куче – то ще се радва на спокойствието на нощните разходки…

Парчета

Парчета от всичко – от време, от чувства, от безумие. Весело или трагично безумие – каквото и както ти дойде.

Пъзелът от тези парчета всеки път е различен – всеки поглед го променя.

Крачка, две, гледаш ли си в краката или взимаш разстоянието на бегом – картинката се сменя на момента.

Наскоро четох нещо умно, което започваше с „искам”. Искам това, искам онова, не искам това, не искам онова. Умно беше, но когато дъщеря ми казва „искам”, аз й казвам, че няма „искам” без „моля”. И не може да искаш без диалог.

Искам да ме разбираш, моля… (Ама трябва да ти говоря, за да ме разбираш, нали?)
Искам да ме приемаш…Моля… (А споменах ли какво да приемеш? И знаеш ли кого приемаш?)

Сглабям си пъзела според настроението. Сега ми е слънчево и картинката е на море, на едно време, което тече бавно и топлината разтапя задълженията.

Ако си сглобя пъзела сама, на кого да го покажа?

Най-много ми тежи несподелената отговорност. Може би това е идеята човек да си търси сродна душа. Чувала съм много теории защо човек има нужда от половинка – за да има свидетел на живота си (fair enough, както се казва), защото търсиш другата си част да станете отново едно цяло (това е от Паулу Куелю, няма да коментирам извън контекста), или просто за да споделяш.

Много симпатичен клип на тази тема:
http://www.youtube.com/watch?v=jXqoRRlITzs

Хайде, Мити, лека нощ… Ако имаш време, мини да сложиш едно парче в пъзела…

В мъглата

"Тя отиде до един чин под амвона и коленичи. Не знам дали се молеше и на кого, но аз мислех вече само за деня, когато я чаках в катедралата на Оснабрюк. Тогава бях преоткрил един човек, когото не бях познавал преди и който с всеки изминат ден бе ставал за мен по-чужд и по-близък. Сега бе същото, ала чувствувах, че тя ми се изплъзваше някъде, където няма имена — само тъмнина и може би неизвестни закони на тъмнината, — тя се бунтуваше и се завръщаше, ала вече не ми принадлежеше така, както исках да си внуша, а може би и никога не ми е принадлежала повече; та кой ли принадлежи някому и какво означава това: съпринадлежност, тази бюргерска дума на безнадеждна илюзия? Ала всеки път, когато се завръщаше, както го наричаше тя, за един час, за един поглед, за една нощ, аз си представях, че съм някакъв счетоводител, който не трябва да пресмята, а без да пита, да приема една скиталка, една нещастница, една любима, прокълната! Знаем, че за това съществуват други названия — евтини, прибързани и неубедителни — ала нека те останат за други отношения и за хора, които вярват, че техните егоистични закони са оброк пред бога. Самотата търси другар и не пита кой е. Не знаеш ли това, значи никога не си бил самотен, а сам.


…Мигът стана за нас всичко. Идният ден се намираше в безкрайната далечина. Когато Хелен се събуждаше, почваше денят, а когато спеше и аз я чувствувах до себе си, започваше лъкатушенето между надежда и безутешност, изграждането на планове върху въздушни основи, на прагматични чудеса и на една философия „да задържиш още“ и да забравиш, която угасваше в ранни зори и се удавяше в мъглата. "

Ерих Мария Ремарк,   "Нощ в Лисабон"