Коледните илюзии

Семейството ми е тежка работа. Ще дам само няколко примера – всеки разговор с майка ми обикновено съдържа мои крясъци след 3тата минута, а брат ми е със счупена ръка, защото удари стената след един разговор с нея. Баща ми не говореше с мен два пъти по една година, брат ми искаше да се изнесе на квартира от собствения си апартамент, защото родителите ми бяха у тях по всяко време на денонощието, включително и за да им измие мама чиниите и оправи леглата. Майка ни все още ни казва какво да правим в дълги всекидневни разговори, въпреки че съм на 40, а брат ми на 38. За 18-годишния ми син все още се говори за малкото любимо дете, което обаче все повече ги разочарова.

Да, заминаваме да празнуваме Коледа заедно на тяхната вила. Естествено, синът ми казва, че ще пристигне на 24ти късно вечерта и ще си тръгне на 25ти. Майка ми е безкрайно разочарована от неговото поведение и не разбира защо предпочита да си стои сам в къщи на компютъра, като на вилата ще му е много по-добре без Интернет.

На мен ми излиза (слава богу) запис на едно телевизионно предаване на 22ри следобед и мога да замина с дъщеря ми чак на 23ти, което отново кара мама да се обажда и проверява дали не може да се отменят ангажиментите ми, понеже тя разчита аз да сготвя всичко за Бъдни вечер и Коледа и ако пристигна толкова късно, няма да успея. Успокоявам я, че всичко е наред и ще се справя, но нейният опит я прави скептична и тревожна как всички ще останем гладни. Брат ми си има извинение – жена му е на работа и може да тръгне чак на 24ти в 10 вечерта, на 26ти пак е на работа.
Пристигам при тях на вилата.

Илюзия 1: Търчащите перфектни роботи с изгладени дрехи и майсторска прическа и грим, които внушават божествена сила по всяко време са любимия персонаж на майка ми. А аз бях с коса, която само сресах след банята, с любимия пуловер и без грим, защото тази седмица изгубих цялата си чантичка с гримове. Ще ми се карат...

Разбиване: Майка ми ме поглежда и казва: „Я, колко си хубава! Да, изглеждаш малко тъжна, а аз най- те харесвам като жена, която изглежда силна и се справя сама, но сега изглеждаш чудесно! Тази лека тъга ти придава много женствен вид”. Хора, нали ви описах майка ми? Когато бях на 13 с лека форма на анорексия ми беше казала „Е, симпатична си, но никога не би станала Мис България”. Около 100 пъти след това ме е връщала от вратата с думите „няма да излезеш така – с тази прическа/ с тези обувки/ с тези измачкани дрехи/ без грим и т.н.”

Илюзия 2: Информираното ми съгласие да подготвя празничната трапеза и да нахраня всички с нещата, които тя е предвидила да присъстват, е готово за действие. Когато пристигам на 23ти, смятам да подготвя някои от нещата, които изискват време. Любимото ми е писането на късмети за баницата, които измислям вечерта, преди да заспя.

Разбиване 1: На 23ти вечерта се оказва, че вече е сварила боба, накиснала чушките и подготвила сърмите – плънката е готова, листата са отделени, тиквата е настъргана за тиквеник и друга е подготвена за пълнене и печене. Аз нямам какво да направя, освен да пусна музика и да потанцуваме.

Разбиване 2: На следващата сутрин ставам в 9 и слизам да готвя 15 неща, но там заварвам майка ми, която е увила сърмите, напълнила чушките, а тиквеника се пече. Тя готви зеле, защото аз го обичам, докато оправя едно отскоро мъртво прасенце за сланина, суджук, пържоли и месо за готвене. Успявам да се вредя да напълня тиквата за печене и да направя баницата с късмети, които обаче тя вече е подготвила и аз не искам да споря с нея. Подправям салатата от боб и към 9 вечерта нареждам масата. Тя е в кухнята и не мога да я махна оттам. Гледам 2 филма междувременно и садя теменужки. Дремя около час. Толкова за ангажиментите ми и нуждата й от мен. Явно искаше просто да знае, че съм там.

Илюзия 3: Родителите ми не можели вече да се оправят сами. Баща ми е след инсулт и твърди, че му е трудно да кара колата. Искаха да я взема аз, но знаех, че това е списък с ангажименти към тях и отказах. Те твърдяха, че не могат да се справят. Искат винаги някой от нас, по възможност всички, да ходим с тях на вилата всяка седмица. Майка ми твърди, че е болна и изморена и не може да поема някакви ангажименти, свързани с по-интензивно физическо натоварване. Когато последният път идваше специалистът по камини с водна риза, трябваше „задължително” някой от нас да е там, понеже те били твърде стари и не разбирали  - трябвало да има някой от нас. Ние не можахме да отидем.

Разбиване 1: Баща ми хвърчи всеки ден с колата да изпълнява поръчки, майка ми води дъщеря ми на пиано, балет, солфеж, балет, пиано всеки ден от седмицата, взимайки я от училище. На 24ти баща ми „литна” 3 пъти до близкия град (веднъж за нов нашийник за кучето, втория път – за телешко, с което да „доподправят” домашната свинска кайма от онуй прасенце, и после още веднъж, защото е свършило киселото мляко, с което внучката му обича да яде сърмичките си). 

Разбиване 2: Болният ми баща влачи дърва и въглища, като не ми дава да пипам камината, понеже не съм разбирала.  Следи температурата и от време на време пита „Красив ли е огънят?”, докато аз и дъщеря ми крещим в отговор „Благодарим ти за прекрасния огън!”. Не можели сами? Всичко могат.

Илюзия 4: Моето малко момиче. Тя понякога ме плаши, тя е малка лепка, която иска да ми подражава във всичко и още мирише на бебе. Тя е малка и крехка и иска кукли от рекламите за Коледа. Почти не вярва вече в добрия старец, но все още предпочита да има магия, затова последното заключение е, че „той ходи само при сираците”. След месец ще стане на 7 и си мисля, че първите 7 са минали – каквото съм направила сигурно не е достатъчно.

Разбиване: Тя вече не е бебе, тя е момиче, което скоро ще се оправя само във всекидневието си. Гледам я тази вечер как танцува – с движения на голям човек, докато ми обяснява „изтрий си съзнанието, искам да мислиш само за утре”, докато се старае да повдигне самочувствието на дядо си или чете през рамото ми и коментира написаното „разбира се, аз пораствам всеки ден и ти благодаря за всичко, което правиш”. Бебе? Кога научи тези думи? Кога започна да стигаш ключа за лампата?

Илюзия 5: Не можеш да седиш 8 часа пред камината, гледайки огъня.

Разбиване: Можеш, само трябва да сложиш виното наблизо, за да не ставаш.

Илюзия 6: Ние, другите, бързаме да си тръгнем оттам.

Разбиване: Не, не бързаме, оставаме до последно. Тръгваме си от вилата на нашите на 26ти сутринта, вместо на 25ти вечерта с огромно неудоволствие, че трябва да напуснем. Майка ми ще лежи изтощена 1 ден, защото нас ни няма и е доволна, че сме били там. Мамо, и на нас ни хареса! Благодарим ти за тази Коледа! Татко, благодарим ти за огъня.

Неочаквана ваканция.

Можеш, щом трябва!

Когато не можеш да станеш, ТРЯБВА!
Трябва да станеш,
трябва да се изкъпеш,
трябва да излезеш,
трябва да заговориш,
трябва да се изправиш, вървейки по улицата,
трябва да чуеш музика от вятъра,
трябва да летиш.

След такава практика един ден, скоро, ще видиш, че го можеш :)
Изведнъж цялото това "трябва" се оказва, че го можеш. Можеш да преброиш дъжда и да го накараш да капе нагоре. Можеш всичко.

На заем

Ако знаеш, че нещо е назаем, се държиш с него по друг начин, отколкото ако е собствено, нали?

Ами, всичко е назаем:
- животът
- тялото
- любовта
- децата
- спомените
- денят
- нощта
- времето
- скуката
- смисъла
и т.н.

Нищо от това не ти принадлежи, само ги ползваш за малко.


Успешно ново начало през 2014!

Мравка в океан

Чели ли сте първа глава от книгата на Калин Терзийски «Любовта на 45-годишния мъж»? Наскоро двама човека ми говориха за нея. В тази глава се описва отчаянието, в което можем да живеем всеки ден.

«Ходя изправен, но това силно ме учудва. ... Ще ми се да легна. Всяка секунда си казвам – сега ще се откажа от стоенето прав и ще легна. Няма да вървя изправен, а ще пълзя. Но и за такава смела постъпка ... нямам сили. И затова продължавам да кретам. Аз съм мравка в океан от скръб.»

Е, ще чета по празниците – не за да си скапвам празниците. Странното беше едното обстоятелството, в което чух за нея. Отидох на един от коледните купони преди няколко дни и докато се запознавах с хората там, един от тях ми каза – «аз те познавам». Упс, пак неловка история – много съм разсеяна и трудно запомням имена и лица.

Опитах се да прикрия неловкия момент с усмивка и извинение, но той ме прекъсна – «Не, ти не ме познаваш. Във вторник по обяд се засякохме на Раковска, ти ме погледна в очите и ми се усмихна, докато се разминавахме. Благодаря ти!»

Май пак нещо не разбрах...

«Не разбираш, нали? От не знам колко време никой не ме забелязваше. Ти ме видя на улицата и ми се усмихна. Затова сега съм тук, а утре ще отида и другаде. Ако все още не знаеш за какво говоря, прочети „Любовта…”

Този човек беше усмихнат и малко смутен, но само малко. Дори това му изказване към абсолютно непознат ми се стори доста смело. Снощи отворих книгата и се сетих за усещането на едно много тихо състояние на „Никой”.

И сега продължавам да вървя по улиците, гледам хората и им се усмихвам. Те ми отвръщат с усмивка и очите им грейват.

Понякога си мисля, че светът е пълен с хора, затворени в собственото си отчаяние и да им се усмихнеш може да спаси денят им, ако не живота им.

Какво искам за Коледа?

Ако случайно се спреш тук, приятелю, в търсене на подарък за Коледа, ето няколко идеи:

 - когато съм тъжна, да ме гушнеш и да кажеш, че всичко минава;

 - когато ми е весело, да потанцуваме в хола или върху масата;

 - когато не знам какво да правя, да ме изслушаш и да опиташ да ми дадеш идеи как ти би постъпил на мое място.

Не искам парфюми, дрешки и джунджурии. За Коледа имам нужда от хора

Викай!

Боли ли? - Малко…

Защо не ми каза? – Мислех, че е нормално.

Боли ли? – Да.

Защо не ми каза? – Защото след малко ще мине.

Така боли ли? – Не знам, може би е остатък от болката там преди малко.

Физиотерапевтът спря. Сложи ръка върху и без това затворените ми очи и каза:

- Не, болката не е нормално състояние. Ако те боли – нещо не е наред. Наред е, когато не боли. Още по-добре е, ако ти е приятно.

Да опитаме пак. Но сега искам когато те заболи да викаш. Така ще намеря откъде идва болката и докъде е стигнала. Само ако опозная болката ти ще мога да я премахна. А аз не мога да я махна, когато я криеш.

ВИКАЙ!

Иначе – какво правим сега? Аз те наранявам, усещам възлите ти, а ти се свиваш и се усмихваш. Така само се масажираме, но на теб това ти е неприятно и няма да се върнеш.

В петъка на годината

Днес искам да споделя малко статуси на приятели в странно декемврийско настроение. Ако трябва да описвам своето усещане за живота, ще е малко грубо, в стил „Ако не знаеш какво искаш, просто знай, че не искаш това, което те вкарва в съмнения”. Но… оптимизмът трябва да победи поне днес и в крак с идеята „Ако се чудиш дали чашата ти е наполовина празна или наполовина пълна – явно има място за още вино”, споделям чужди статуси. Снимките обаче са мои, и коментарите.

Декември е петъкът на годината! – Да, в петък не почваш нищо ново, изчакваш с новото, очакваш следващият ден с трепета на търсена промяна, малко си мързелив, особено от следобеда...

Най-богатият на света е вятъра! Хората хвърлят на вятъра пари, надежди, думи, любов...  – какво ли трябва да е онова нещо, което изхвърляш? Било е твое и не ти трябва повече. От част от ежедневието ти се превръща в боклук. От търсено – в ненужно. Аз често събирам някакви неща, които «може да послужат за нещо». И после – в рамките на разчистването, ако не съм ги ползвала дълго време, отиват в големи черни чували на сметището. Накуп с други. Голямо разчистване.

Чудя се защо формата на “СЪРЦЕ” или надписът “I LOVE YOU” се изписват в мокрия пясък край морето, където само след една вълна и вече ги няма. А формата на “К*Р” и надписи като “КАТЯ ГЪЛТА” се издълбават с нож по пейките!? Явно простотията наистина е вечна и очевидно има нож... – Кои са нещата, които следва да останат? Предпочитам хубавото, добрите спомени. Знаете ли колко трудно се създават добри спомени? Даваме ли си сметка за големия воденичен камък, впрегнат в машината за хубави спомени? Всички онези игри и нишки на съдбата, за да се почувстваме щастливи са част от нещо повече, което ни се случва, защото скуката и отегчението е това, което светът ни предлага, ако не се свържем с него.

Днес много бързах, знам, че ме чакаше някой важен. Но видях две огромни пухкави котки на една алея – седяха една срещу друга и се гледаха. Гледаха се без да отклоняват поглед в продължение на повече от петте минути, които им отделих. Гледаха се една друга. Не мърдаха. Тръгнах си, докато се гледаха и не мърдаха. Завидях им.

Игнорирането на някои неща в живота не ги кара да изчезнат, кара ги да ви звънят пияни! – Пияни лица, пияни отношения, пияна «работа», пияни летни вишни у съседа, пияни забавления с хора, които утре няма да те помнят, пияни решения за живота ни, пияни обещания... Моля те, изтрий номера ми веднага! Или просто не ми вярвай повече. Обърках се, била съм пияна.

За да може екзотичните блага (т.нар. колониални стоки в миналото) на нашата цивилизация да са широкодостъпни, те се правят от евтини заместители, повишавайки по този начин общото усещане за благосъстояние на хората. Някои наричат това прогрес, други световна конспирация, трети просто ядат и не се занимават с глупости. И понеже ние сме това, с което се храним, извлякох първата теорема на Наливай - "с нарастване на количеството на ерзац стоките в употреба, нараства делът на ерзац хората".

________________________

Бел. под линия: ерзац - непълноценен заместител, думата става популярна покрай Първата световна война, когато заради морската блокада Германия се принуждава да разработи заместители на редица продукти, които до този момент е внасяла.

Ерзац хората са много. Ужасно много. Не мога да коментирам повече за тях. Те се мотат, докато не знаят накъде вървят. Не знаят какво ги води, какво ги кара да стават сутрин. Не знаят какво искат да свършат днес и защо. Нито тази седмица, нито тази година. Добре, че е петъка на годината!

Позитивно и с усмивка за плюсовете да си сам

Неделя сутрин е, от един месец се будя с дъщеря си до себе си, вместо с любимия мъж. Опитвахме се да останем приятели и се чувахме почти всеки ден, но преди 2 дни установих, че това само удължава агонията и си изключих скайпа, скрих профила му от стената си и изключих чата. Реших, че трябва да поема живота си наново.

Сега правя палачинки – любимо ми е в зимна сутрин. Спомням си колко хубаво беше това занимание на къщата ми в планината, но къщата я продадох миналата година. Важно е обаче да си пазим хубавите моменти, затова запазвам палачинките в неделя!

И така, в неделната сутрин имах време за равносметка, която направих с усмивка и с някои от изводите наистина се забавлявах. Ако сте в подобно положение, дано и вие се позабавлявате с това:

• Ако не живеете с мъж, може да ядете когато и каквото си искате. За един месец отслабнах със 7 килограма, като просто се хранех когато съм гладна и ядях неща, които ми се ядат.
• Може да си носите ноктите червени, а очите зелени, когато искате – какво като на него не му харесват така, ако на Вас Ви харесва и така се чувствате добре?
• Е, когато сутрин гледате хиляди епизоди „Сексът и градът” може и да се замислите, че отсега нататък Ви предстои поредица от кофти секс, и за съжаление около спалнята Ви има трохи от кексчета, а не бурканчета масажно масло, но поне ще чувате комплименти за себе си всяка вечер, когато Ви предстои кофти секс. Ще има и цветя – няма да се налага сама да си купувате цветя за вкъщи. Може би ще има връзка и между букетите – дали ще Ви харесат букетите и дали ще Ви хареса секса след тях?
• Къщата Ви е оправена или може да я оправите за 2 минути, защото само Вие сте разхвърляли из нея и знаете, че на пода в спалнята има макс. 1 чифт чорапи за пране. Гардеробът е под конец. Ако детето е разхвърляло, винаги може да му викнете и да го накарате да си прибере играчките – на любимия и няколко напомняния не помагаха, нали?
• Последната бира в хладилника е за Вас, както и последната чаша вино!
• Социалният Ви живот рязко се обогатява – излизате с компании на нови места, откривате очарованието да ходите в неделя на театър и после в задимени ъндърграунд дупки, имате време за дълги вечери с приятелки в претенциозни заведения, които той никога не е харесвал и да загледате някой мъж не е забранено.
• Шопинг терапията е напълнила гардероба Ви с нови дрехи, с които може да се фръцкате на работни и вечерни срещи и да се чувствате страхотно. Може да сменяте прическата си всяка седмица и да ходите на разкошен масаж. Така рязко започвате да се радвате на хубавото себе си!

Добре де, това не оправя нещата, но междувременно може да си се зарадвате! Дано съм помогнала малко - погледнете на живота си отгоре и го харесайте, защото това е положението!

В собствените ми капани

Малко вдъхновение от една жена:

«Жената е себе си само докато лети от един мъж към друг». И трябва да призная, че харесвам себе си, в този случай.

Снимката е от галерията на TEDxMladostWomen

Същата тя разказва, че иначе често изпадаме в собствени капани:

Чакане, страхове, доказване, претенции, отлагане, униние, потъване във връзка и откъсване от света, мързел, отсъствие на действие, контрол, искаме само чрез болката, жените винаги са готови да направят «услуга»  - не си заявяват и отстояват цената, сравняване, утешение чрез храна, хвърляне на прекалено много усилия в къщи и ремонти...

Няколко от тях гарантирам, че сама си поставям. Все още ми е навик да си затрая, когато нещо ме нарани – да отложа момента, в който е ОК да го споделя, да се страхувам да предявявам претенции, да се откажа, преди да съм опитала.

Страхотна презентация на Виргиния Захариева. Очаквайте онлайн в TEDxMladostWomen.

Иначе, да си пожелаем хубава Коледа.

Краят

Не знаех, че ще бъде такъв краят.

С шампанско и рози.

Красиво, нали?

И тези обляти от сълзи перони…

Забравяш, че в тебе сърцето крещи.

Забравяш да плачеш, да викаш от болка.

Стоиш и учуден подаваш ръка.

И, естествено, казваш „До скоро”

и заглъхва във тебе денят.

А бяха такива горещи сезони…

И бяхме единствени с тебе в света.

… Вчера пътят пое към безкрая

и изчезна следата назад.

Момчето от училище

Добре си спомням колко меки бяха веждите му. Спомням си и усещането от кожата му… минаха 25 години, но той бе ученическата ми любов.

Беше лошото момче, мързеливото, некомформисткото, най-високият в класа (беше руснак, състезател на висок скок). Обикновено имаше цигара, висяща от устата му, главата му беше леко наклонена, за да се виждаме при моите метър и шейсет, и ръцете му бяха нежни, с дълги пръсти.

Когато си заминаваше за Русия ми изпрати по негов приятел огромен букет жълти рози – любимите ми. И досега това е единственият голям букет жълти рози, които съм получавала.

Момчето от училище.

Днес го чух за първи път след 25 години, по телефона. Като замина ми пишеше писма, всеки ден получавах писма от него в продължение на 2 години. Дали пътувах или сменях адреса си – той ми пращаше писма и ме намираше. Аз май му написах 1 или две, може и да не съм. Не заради нещо, просто не писах. Но помнех ръцете му, усмивката, веждите, розите, четях писмата му с интерес. Като днес, само дето не смея да отворя писмата – да, пазя ги.

Той е женен от 20 години, има 2 дъщери и ми каза за брака си, че смята, че това е завинаги. Аз съм 2 пъти разведена, живея с любим човек без перспектива във връзката и малко му завиждам – толкова, колкото и се радвам, че нещо хубаво се е случило на обичан човек.

Чудесно е да чуеш за някой близък, че е щастлив. Малко са връзките, които имаме след училище, за които да си спомняме с добро J

Ако наистина си щастлив, както се надявам, Гоша, ще покажеш това на жена си.  Ако не го направиш, вероятно си щастлив в онова измерение, което не познавам, а бих искала понякога – да не знам нищо, защото незнанието е като да не съществува някакво друго измерение.

Аман от други измерения. Хайде всички да живеем наистина щастливо, или това го няма при дългите връзки?

Никой

Здравей,

Аз съм Никой. Онзи никой, с който говори днес преди обяд. Онзи никой, който седи до теб. Онзи никой, който ти подаде чашата. Онзи, за който никой не пита „Кой?”.

Така ми е удобно да съществувам, поне докато не изтрещя. Но ако изтрещя, ще проимам лице, име, история. Затова съм тих. На кой му пука?

На Никой.

Щастието боли

Ние бяхме щастливи, нали?

Ние бяхме безкрайно щастливи!

Ние имахме свои зори,

свои залези, отливи, приливи…

Ние пазихме в нас топлина,

а сега сме такива студени!

Бяхме с теб под дъжда – у дома,

а сега сме с теб сухи и земни.

Толкоз много сълзи – за какво?

Разстояния винаги има.

има пътища, блясък и ров,

ненапълнен догоре със истини…

И вали изкупителен дъжд…

Колко чаках така да вали!

Да поеме скръбта наведнъж.

Всяко щастие силно боли.

Сън

Кажи – видя ли Щастието?

Видя ли златната му плитка?

Онез очи – парчета морска пяна,

И белоснежната усмивка?

Усети ли гласа му развълнуван?

Играеше по слънчевия пясък…

Прегръщаше разчупените миди….

Ти сякаш беше полудял

от щастие.

Спомен

Онази,

            нашата лудост,

                                    помниш ли?

Помниш ли слънчев водопад?

А брезата отвънка помниш ли?

А перона и бързия влак?

Радостта бе така мимолетна,

бе тъй кратко прекрасен светът –

Не успяхме във него да вметнем

грозотата на правия път.

Толкоз бързо излезли на него

само гледаме с болка назад.

Но слънцата са вече погребани

и настъпва поранният хлад.

И е трудно да бъдеш виновен

за неща, дето няма вина.

Просто стъпки на двама отделно

ще заглъхват

                     без ехо в нощта.

Нежна е нощта

„- На времето мислех, че докато не навършиш осемнайсет години, нищо няма значение – каза Мери.

- Това е вярно – съгласи се Ейб. – А после е същото”.

Ск. Фитцджералд, „Нежна е нощта”

Трябва ли всеки полет да бъде спрян?

Трябва ли всеки път да води доникъде?

Трябва ли този вятър – така разпилян –

безвъзвратно да трие следите ни?

Трябва ли тръпка на буен копнеж

да заглъхва без ехо в пространството?

Трябва ли всеки щастлив човек

така безнадеждно да вярва в прекрасното?

Защо новото туристическо лого на България е сбъркано?

Този разговор ще го проведа от стъпалата пред кухнята. Темата - Вчера беше представено новото туристическо лого на България, което трябва да представя страната в следващите 10-15 години.

Когато МИЕТ обяви конкурса за „Разработване на стратегия за бранд България, продуктови и регионални брандове и въвеждане на интегриран бранд мениджмънт”, работех в Публисис и се занимавах с обществените поръчки. Компанията реши да участва в тази поръчка и лично подготвих предложението за кандидатстване. Когато спечелихме проекта, се разделихме с Публисис и не работих по тази поръчка, за което вчера много благодарих на бившия си работодател.

Ето какви дейности включва предложението, според заложените изисквания на МИЕТ:

Фаза 1 – Разработване на стратегия за бранд на дестинация България, провеждане на консултации по нея и разработване на анализи и допълнителни проучвания

- Анализ на резултатите от маркетингови проучвания, осъществени в рамките на Проект 1 "Маркетингови проучвания и оценка на ефективността на националния маркетинг", договор № BG161PO001/3.3-01/2008/001-1 по ОП „Регионално развитие” и допълнителни проучвания

- Правен анализ и създаване на концепция за собствеността на продуктите от проекта, като част от по-обща система за интегриран мениджмънт на национален, продуктови и регионални брандове

- Разработване на стратегия за бранд на дестинация България

- Консултиране и утвърждаване на стратегията за бранд „България” сред туристическия бизнес, неговите сдружения и други заинтересовани

Фаза 2: Разработване на творчески предложения за национален бранд и под-брандове, както и за един регионален бранд

- Представяне на лого, слоган и набор от символи на бранд на дестинация България

- Изработване на продуктови брандове като под-брандове на бранд на дестинация България

- Изработване на брандинг стратегия на туристическите райони и изработване на поне един пилотен регионален туристически бранд

Фаза 3: Тестване на предложените брандове на вътрешен и външни пазари

- Тестване на националния, продуктовите и регионалните брандове на международните и вътрешния пазари

Това е публична информация, както и фактът, че времето за изпълнение на всичко това е 7 месеца. Предвид, че дейностите изискват приключване на част от работата преди започване на друга (стратегията се пише след анализа на резултатите от изследвания, докато текат публичните консултации с бизнеса също почти нищо не може да се прави), срокът беше доста „сбит”. Цената, предложена от нас, беше 1.4 млн. лева, доста скромен бюджет предвид предложените от останалите участници над 2 млн. лева (тази информация също е публична).

Една извадка от предложението на консорциума „Обединение за Бранд България” може би ще обясни мълчанието от страна на Изпълнителя относно тези детайли, вместо да остави да се спекулира с изявления за срокове, пари и ресурси:

„За успешното реализиране на дейностите по проекта предвиждаме да спазваме и следните основни принципи в работата си:

·         ...         Ще се въздържаме от всякакви публични изявления във връзка с проекта или услугите, направени без предварителното писмено съгласие на Възложителя, както и от ангажиране с дейност, която влиза в разрез със задълженията му към Възложителя по договора.»

И така, защо според мен, логото е сбъркано:

 - Защото Иво Маринов е некомпетентен министър и представи целият проект като книжка в картинки. При представянето вчера е изплескал някакви глупости как новото лого щяло да увеличи притока на туристи... Тотална глупост, логото не увеличава туристопотока, г-н Маринов! Никой ли не чете официалните ви изявления?

Заданието за обществената поръчка беше написано изключително професионално за бранша, но там може би се беше включила Александра Ланг (спекулирам), която тогава беше съветник на стария министър и си тръгна от МИЕТ заедно с него.

- Отново според Иво Маринов новото лого щяло да доведе до два пъти повече туристи, но само 25% отгоре приходи. Т.е. с това лого ще привличаме още по-бедни туристи за още по-евтин туристически продукт? Жалко за усилията и парите тогава. България и без това е известна в момента основно като евтина туристическа дестинация и идеята на целия проект беше да се покаже устойчивото съдържание на дестинацията, върху което да се изгради нейният имидж за следващите 10-15 години, а не да се трупат евтини точки!

- В логото има „от пиле мляко”, това всеки вижда, нещо като кофти фаст фууд - яйца на очи,ама и с резен пластмасов домат от Турция, и с бланширани румънски картофки:

* Има розата на БСП (безспорно, която вече много пъти е коментирана като крадена), има ги и

* ? планините (май това тъмно синьото отгоре), и

* ? морето (светло синьото отдолу), примерно, а то е отбелязано с чадърче, от евтинките, а не с  рапанче или делфинче, ама то нали рекламираме бетонната джунгла по Черноморието, има и листенце някакво много българско.

Нещо автентично има ли? Не открих. Нещо характерно? Също. А нещо, което да те предизвика в него да откриеш България? (Слоганът е „Открий и сподели”). Ами то показаните неща не са особено интригуващи.

Това използване на всичко възможно в рекламните среди се нарича „творческо безсилие” и липса на стратегическо мислене. То още повече се допълва от използвания шрифт, който е един от най-безличните сред безличните шрифтове. А България поне със специфични шрифтове може да се хвали на целия свят.

- Обяснението за тестването на различните творчески предложения пред потенциалните аудитории от представянето вчера беше, че то било най-харесано. Само че при тестването на такова лого не трябва да се пита за харесване. Пита се дали то най-добре представя определени характеристики, които искаме да комуникираме. Можем в случая само да гадаем какво е трябвало да представи логото, но едва ли трябва да представи богатство на съдържание зад очевидното. Както прочетох вчера коментар: „За мен тоя шарж навява силни асоциации за стилизирана плажна еротика бългериън стайл - цици, женски дупета, прасковки и розички под слънчевия чадър...” Липсва само бутилката евтин алкохол. Това ли сме искали да кажем или няма кой да обясни какво сме искали да кажем?

„Определението за бранд на страната е следното:

Брандът на страната е единственото и различимо чувство, базирано на цялостното емоционално и ирационално възприемане на главните активи на дестинацията: място, атракции, инфраструктура и ландшафт, услуги, продукти, хора, култура, история и политика.

Брандирането на страните е комплексната дейност, която цели да създаде това чувство, да го усили или да го модифицира, ако то е отрицателно.”

Адмирации за колегите (бившите), които са работили по проекта. Беше ясно, че каквото и да се направи, ще бъде плюто. Мисля, че сте се потрудили здраво, но не сте се справили със задачата (вероятно има и бол обективни причини, както винаги). Така или иначе, този проект в портфолиото ще стои чудесно! Спокойно, в някакъв момент хората ще му свикнат, и когато дойде време за ново лого, всички ще кажат, както сега: „Старото беше по-хубаво!”.

Да ни е честит новият туристически бранд България! Аз ще продължа да откривам и споделям това, което той не включва – автентичното. Това лого е глупост - съвсем спокойно можеше и без него. Неговата стойност е 0, а не 1.4 млн. лева. Милионът си остава само похарчени пари залудо. Дано в стратегията, която явно ще си остане една голяма мистерия, има поне повече от 0. Например, стойност за левче...