Започнах този блог с Мити в друга фаза на живота си и тогава казвах:
мога да летя;
мога да чуя музика от вятъра;
мога да хвана облаците …; ...
Сега бих казала –
Искам да летя; искам да чуя музика от вятъра; искам да хвана облаците и да си оплета венец от тях;
Искам да преброя дъжда и да го накарам да капе нагоре.
Искам да те науча да летиш... защото всеки трябва да го може, и е много лесно, само трябва да поискаш;
Искам да те накарам да запееш с вятъра в косите ми;
искам да опитомиш облаците, като опитомиш мен;
искам да не вали, ако ме помолиш...
Какво ни подменя глаголите? Май е нещо битово...
Липсата на условно наклонение (или на ако… то…) не го прави по-различно от shit.
Не се оплаквам, guys. Всъщност, много харесвам живота си, но май имам проблем с глаголите.
сряда, 27 октомври 2010 г.
вторник, 19 октомври 2010 г.
Среднощни стъпки
Ако тази нощ, която просто виждаш тъмна навън, те примами…
Не е трудно, само си обуй обувките и наметни един пуловер. Нощта е спокойна, обгръщаща. Може да усетиш просто въздуха и удоволствието от стъпките си в нощната градска тишина.
Тихо. Тъмно. Малко хладно.
Умът ти сега е много бистър, защото имаш време да обсъдиш със себе си и с гледните точки на вселената въпросите, само давай един по един.
Чуваш сърцето си и умовете на всички, които са с теб.
Ако погледнеш себе си, това си ти – в тази нощ, в тази тишина, в този ритъм. По-чист и по-близък до онова, с което се обличаш денем.
Не може ли да запазиш същата близост със себе си и на дневна светлина?
Може би трябва да гледаш куче – то ще се радва на спокойствието на нощните разходки…
Не е трудно, само си обуй обувките и наметни един пуловер. Нощта е спокойна, обгръщаща. Може да усетиш просто въздуха и удоволствието от стъпките си в нощната градска тишина.
Умът ти сега е много бистър, защото имаш време да обсъдиш със себе си и с гледните точки на вселената въпросите, само давай един по един.
Чуваш сърцето си и умовете на всички, които са с теб.
Ако погледнеш себе си, това си ти – в тази нощ, в тази тишина, в този ритъм. По-чист и по-близък до онова, с което се обличаш денем.
Не може ли да запазиш същата близост със себе си и на дневна светлина?
Може би трябва да гледаш куче – то ще се радва на спокойствието на нощните разходки…
понеделник, 18 октомври 2010 г.
Парчета
Парчета от всичко – от време, от чувства, от безумие. Весело или трагично безумие – каквото и както ти дойде.
Пъзелът от тези парчета всеки път е различен – всеки поглед го променя.
Крачка, две, гледаш ли си в краката или взимаш разстоянието на бегом – картинката се сменя на момента.
Наскоро четох нещо умно, което започваше с „искам”. Искам това, искам онова, не искам това, не искам онова. Умно беше, но когато дъщеря ми казва „искам”, аз й казвам, че няма „искам” без „моля”. И не може да искаш без диалог.
Искам да ме разбираш, моля… (Ама трябва да ти говоря, за да ме разбираш, нали?)
Искам да ме приемаш…Моля… (А споменах ли какво да приемеш? И знаеш ли кого приемаш?)
Сглабям си пъзела според настроението. Сега ми е слънчево и картинката е на море, на едно време, което тече бавно и топлината разтапя задълженията.
Ако си сглобя пъзела сама, на кого да го покажа?
Най-много ми тежи несподелената отговорност. Може би това е идеята човек да си търси сродна душа. Чувала съм много теории защо човек има нужда от половинка – за да има свидетел на живота си (fair enough, както се казва), защото търсиш другата си част да станете отново едно цяло (това е от Паулу Куелю, няма да коментирам извън контекста), или просто за да споделяш.
Много симпатичен клип на тази тема:
http://www.youtube.com/watch?v=jXqoRRlITzs
Хайде, Мити, лека нощ… Ако имаш време, мини да сложиш едно парче в пъзела…
Пъзелът от тези парчета всеки път е различен – всеки поглед го променя.
Крачка, две, гледаш ли си в краката или взимаш разстоянието на бегом – картинката се сменя на момента.
Наскоро четох нещо умно, което започваше с „искам”. Искам това, искам онова, не искам това, не искам онова. Умно беше, но когато дъщеря ми казва „искам”, аз й казвам, че няма „искам” без „моля”. И не може да искаш без диалог.
Искам да ме разбираш, моля… (Ама трябва да ти говоря, за да ме разбираш, нали?)
Искам да ме приемаш…Моля… (А споменах ли какво да приемеш? И знаеш ли кого приемаш?)
Сглабям си пъзела според настроението. Сега ми е слънчево и картинката е на море, на едно време, което тече бавно и топлината разтапя задълженията.
Ако си сглобя пъзела сама, на кого да го покажа?
Най-много ми тежи несподелената отговорност. Може би това е идеята човек да си търси сродна душа. Чувала съм много теории защо човек има нужда от половинка – за да има свидетел на живота си (fair enough, както се казва), защото търсиш другата си част да станете отново едно цяло (това е от Паулу Куелю, няма да коментирам извън контекста), или просто за да споделяш.
Много симпатичен клип на тази тема:
http://www.youtube.com/watch?v=jXqoRRlITzs
Хайде, Мити, лека нощ… Ако имаш време, мини да сложиш едно парче в пъзела…
неделя, 17 октомври 2010 г.
В мъглата
"Тя отиде до един чин под амвона и коленичи. Не знам дали се молеше и на кого, но аз мислех вече само за деня, когато я чаках в катедралата на Оснабрюк. Тогава бях преоткрил един човек, когото не бях познавал преди и който с всеки изминат ден бе ставал за мен по-чужд и по-близък. Сега бе същото, ала чувствувах, че тя ми се изплъзваше някъде, където няма имена — само тъмнина и може би неизвестни закони на тъмнината, — тя се бунтуваше и се завръщаше, ала вече не ми принадлежеше така, както исках да си внуша, а може би и никога не ми е принадлежала повече; та кой ли принадлежи някому и какво означава това: съпринадлежност, тази бюргерска дума на безнадеждна илюзия? Ала всеки път, когато се завръщаше, както го наричаше тя, за един час, за един поглед, за една нощ, аз си представях, че съм някакъв счетоводител, който не трябва да пресмята, а без да пита, да приема една скиталка, една нещастница, една любима, прокълната! Знаем, че за това съществуват други названия — евтини, прибързани и неубедителни — ала нека те останат за други отношения и за хора, които вярват, че техните егоистични закони са оброк пред бога. Самотата търси другар и не пита кой е. Не знаеш ли това, значи никога не си бил самотен, а сам.
…Мигът стана за нас всичко. Идният ден се намираше в безкрайната далечина. Когато Хелен се събуждаше, почваше денят, а когато спеше и аз я чувствувах до себе си, започваше лъкатушенето между надежда и безутешност, изграждането на планове върху въздушни основи, на прагматични чудеса и на една философия „да задържиш още“ и да забравиш, която угасваше в ранни зори и се удавяше в мъглата. "
Ерих Мария Ремарк, "Нощ в Лисабон"
…Мигът стана за нас всичко. Идният ден се намираше в безкрайната далечина. Когато Хелен се събуждаше, почваше денят, а когато спеше и аз я чувствувах до себе си, започваше лъкатушенето между надежда и безутешност, изграждането на планове върху въздушни основи, на прагматични чудеса и на една философия „да задържиш още“ и да забравиш, която угасваше в ранни зори и се удавяше в мъглата. "
Ерих Мария Ремарк, "Нощ в Лисабон"
сряда, 8 септември 2010 г.
Пролетни въпроси
Iv:Обичаме ли всъщност, когато искаме да обичаме?
Любов ли е това, което сме си пожелали и искаме да ни се случи?
четвъртък, 12 август 2010 г.
Писмо 1
Здравей Мите,
Тъжно ми е, че те няма.
Явно няма как, всички се изкушаваме да вярваме, че имаме време за всичко.
Не мога да повярвам, че си постигнал толкова (това изречение го трих няколко пъти и не мога да напиша какво си постигнал, само ти си знаеш докъде си стигнал).
Надявам се да гледаш отвисоко сега.
В някаква степен си гледал отвисоко винаги.
Може би в това е бил проблема, а може би не, може би не е имало проблем дори.
Днес се запознах с Мира. Тя познава един друг човек, какъвто аз не съм познавала.
Ти беше мил и срамежлив, леко неуверен, но достатъчно здравословно възпитан, за да си толкова социално интелигентен, колкото наистина успяваше да привлечеш хората около себе си.
Глупости.
[15.3.2010 ã. 15:07:21] Dimitar Yurukoff: Kak si Iv.? ;)
[15.3.2010 ã. 15:09:23] ivabel: 4удесно, Мити, ти?
Липсваш ми.
Когато имах нужда, успя да ме изкараш от черупката. Виждах, че си самотен и виждах, че викаш за помощ. Но като не искаш да поемеш подадена ръка, никой не може да ти я натика насила.
Не мога да повярвам, че няма да се обадиш. Няма да ми пуснеш поредния текст, който трябва да поправя, за да има смисъл и да е четим.
„Ив, как се пише нежността? С едно или 2 т?”
Яд ме е на теб, Мити.
Не си бил толкова лесен за всеки ден, колкото си бил за вечността.
[12.3.2010 ã. 15:38:00] Dimitar Yurukoff: Не лесен съм, но да ми е интересно и ново.
Довиждане, приятелю.
Исках да ти пиша повече, и за Тигрите, и за теб, и за мен, и за търсенето.
Явно не сега.
Тъжно ми е, че те няма.
Явно няма как, всички се изкушаваме да вярваме, че имаме време за всичко.
Не мога да повярвам, че си постигнал толкова (това изречение го трих няколко пъти и не мога да напиша какво си постигнал, само ти си знаеш докъде си стигнал).
Надявам се да гледаш отвисоко сега.
В някаква степен си гледал отвисоко винаги.
Може би в това е бил проблема, а може би не, може би не е имало проблем дори.
Днес се запознах с Мира. Тя познава един друг човек, какъвто аз не съм познавала.
Ти беше мил и срамежлив, леко неуверен, но достатъчно здравословно възпитан, за да си толкова социално интелигентен, колкото наистина успяваше да привлечеш хората около себе си.
Глупости.
[15.3.2010 ã. 15:07:21] Dimitar Yurukoff: Kak si Iv.? ;)
[15.3.2010 ã. 15:09:23] ivabel: 4удесно, Мити, ти?
Липсваш ми.
Когато имах нужда, успя да ме изкараш от черупката. Виждах, че си самотен и виждах, че викаш за помощ. Но като не искаш да поемеш подадена ръка, никой не може да ти я натика насила.
Не мога да повярвам, че няма да се обадиш. Няма да ми пуснеш поредния текст, който трябва да поправя, за да има смисъл и да е четим.
„Ив, как се пише нежността? С едно или 2 т?”
Яд ме е на теб, Мити.
Не си бил толкова лесен за всеки ден, колкото си бил за вечността.
[12.3.2010 ã. 15:38:00] Dimitar Yurukoff: Не лесен съм, но да ми е интересно и ново.
Довиждане, приятелю.
Исках да ти пиша повече, и за Тигрите, и за теб, и за мен, и за търсенето.
Явно не сега.
петък, 6 август 2010 г.
Благодаря ти
Мите,
Благодаря ти, че беше част от моя свят.
Почивай в мир. И приятен полет, Тигре :)
Липсваш ни.
Ива
Благодаря ти, че беше част от моя свят.
Почивай в мир. И приятен полет, Тигре :)
Липсваш ни.
Ива
четвъртък, 15 юли 2010 г.
Рутина
Ставам, лягам, дишам, гледам, пиша, пия, питам, знам, казвам, чудя се, заспивам, искам, давам, виждам... липсваш ми непрекъснато и искам да знам, че си добре :)
вторник, 30 март 2010 г.
Глава 8 - Сън
Mit:
да бе ти тази да...
... да чуя усмивката ти,
... да докосна дъха ти,
... да вдишам съня ти,
... да усетя погледа ти,
... да видя топлината ти...
да, сънят е началото.
Iv:
Сънувах, че черупката вътре в мен се пропука. Въпреки, че ме беше страх, се оказа, че не боли. Всъщност светът стана сякаш малко по-цветен.
Като се събудя, ще видя дали е истина.
Мисля да си я позапазя (черупката) за известно време, за да ме пази от вятъра на брега, ако задуха.
... да чуя усмивката ти,
... да докосна дъха ти,
... да вдишам съня ти,
... да усетя погледа ти,
... да видя топлината ти...
да, сънят е началото.
Iv:
Сънувах, че черупката вътре в мен се пропука. Въпреки, че ме беше страх, се оказа, че не боли. Всъщност светът стана сякаш малко по-цветен.
Като се събудя, ще видя дали е истина.
Мисля да си я позапазя (черупката) за известно време, за да ме пази от вятъра на брега, ако задуха.
петък, 19 март 2010 г.
Глава 7 - Лунна нощ
Mit:
Крадецът я остави - луната на прозореца ми.
Дори другото да сме изгубили,
винаги ще я има любовта ни.
Никой крадец и никоя болест няма да ни я отнемат.
Любовта ни е луната.
Mit:
Защо не чух кога си тръгна, напусна ме,
да - аз съм това което съм, правя каквото си искам,
но не мога да се скрия. Така, както и ти.
И няма да се махна, няма да се крия,
няма да се опитам да бъда това, което не съм,
Докaто съм в съня си с теб не искам
никой да ме събуди, и няма да напусна
това легло, с риска да забравя
всичко това, докато усещам топлината ни
Крадецът я остави - луната на прозореца ми.
Дори другото да сме изгубили,
винаги ще я има любовта ни.
Никой крадец и никоя болест няма да ни я отнемат.
Любовта ни е луната.
Mit:
Защо не чух кога си тръгна, напусна ме,
да - аз съм това което съм, правя каквото си искам,
но не мога да се скрия. Така, както и ти.
И няма да се махна, няма да се крия,
няма да се опитам да бъда това, което не съм,
Докaто съм в съня си с теб не искам
никой да ме събуди, и няма да напусна
това легло, с риска да забравя
всичко това, докато усещам топлината ни
понеделник, 15 март 2010 г.
Глава 6 - В очакване на лятото
Iv:
Стъпки по пясъка. Може и без стъпки - когато летиш...
Mit:
Koй е по-свободен, Ив? Този, който лети, или този, който оставя себе си някъде там..
Веднъж бях на кръстопът, вървейки през живота си. Най-красиво бе да се обърна и да видя картината, която бях нарисувал като дете, и да продължа с усмивка!
Iv:
Благодаря ти за този отговор, Мит. Мисля, че си прав.
Но усещането от летенето, колкото и да не оставяш нищо след себе си, освен собственото си удоволствие и мимолетна сянка, е страхотно!
Mit:
Ив. искам да летя и то много искам, а всъщност искам ли много? Та всеки от нас лети.
В сънищата си или на живо, само че трябва да кацнем някъде, за да полетим отново. Всъщност ние сме олицетворение на това кой къде каца.
А там в летенето сме еднакви всички.
И дори сянката носи живот, Ив.
Iv:
Има мигове, когато не искаш да оставяш стъпки. Когато е по-безболезнено да си прелетял около нещата край теб, без да ги докоснеш и те да докоснат теб. Само да си се насладил на красотата отгоре.
петък, 12 март 2010 г.
Глава 5 - Упражнения по български
Iv:
Обичам те с мен, в мен, до мен, върху мен, под мен, зад мен, пред мен, след мен, заради мен, въпреки мен, когато мен, защото мен…
Обичам да се събуждам до теб,
обичам да заспивам с теб,
обичам да ме целуваш нощем,
обичам да ме целуваш денем,
обичам ръцете ти,
обичам миглите ти,
обичам увереността ти и когато ти е неудобно,
как държиш цигарата, как си пиеш кафето, как ме прегръщаш, как правим любов,
а усмивката ти ми разтапя хладилника... :)
Задръж магията.
Задръж и вятъра, и слънцето,
и оня вкус на зрели боровинки,
и шепота от лудост над зенитите,
и дивия цъфтеж на месец юли.
Да задържиме полъха в листата,
росата, прегоряла от мечтите ни,
да задържиме оня дъх на лято,
завинаги да задържим магията...
Обичам те с мен, в мен, до мен, върху мен, под мен, зад мен, пред мен, след мен, заради мен, въпреки мен, когато мен, защото мен…
Обичам да се събуждам до теб,
обичам да заспивам с теб,
обичам да ме целуваш нощем,
обичам да ме целуваш денем,
обичам ръцете ти,
обичам миглите ти,
обичам увереността ти и когато ти е неудобно,
как държиш цигарата, как си пиеш кафето, как ме прегръщаш, как правим любов,
а усмивката ти ми разтапя хладилника... :)
Задръж и вятъра, и слънцето,
и оня вкус на зрели боровинки,
и шепота от лудост над зенитите,
и дивия цъфтеж на месец юли.
Да задържиме полъха в листата,
росата, прегоряла от мечтите ни,
да задържиме оня дъх на лято,
завинаги да задържим магията...
четвъртък, 18 февруари 2010 г.
Глава 4 - Ранна пролет
Iv:
Любов ли е това, което си пожелаваме? Mit, ако много си пожелаваме и много ни харесва нещо, то любов ли е? Христо Фотев в "Морето" казва, че любовта било "до края да се радваме на себе си"... Кога става това?
Mit:
Нищо не се знае. Аз не се плаша. Искам да опитам това, което ми харесва. В това отношение ( а и в доста други) съм хищник, а те най-ревностно пазят това, което имат. Не мога да ходя назад - мога само да се обръщам. Това е, не искам да се заплитам в сигурноста на грешките си.
Веднъж ми пожелаха попътен вятър. Оттогава си го търся, ако случайноста се случи, казва Кърт Вонегът.
Не мога да се бия с теб. Просто ще те заведа на едно място, където се казва обичам те. Бих мълчал по пътя, но бих и пял с цяло гърло. Хммм какво ли?... тигърът се замисли.....
Знаеш ли, бебе, не съм плакал на песен без теб...
Iv:
Дори да изгуби топлината си дланта ти -
нищо, но дотогава да стана пепел.
Дори да изгубят блясък очите ти -
нека, но дотогава да стана слънце.
Дори някога да престанеш да ме обичаш -
ще ти простя, но дотогава да съм вече мъртва от любов.
Любов ли е това, което си пожелаваме? Mit, ако много си пожелаваме и много ни харесва нещо, то любов ли е? Христо Фотев в "Морето" казва, че любовта било "до края да се радваме на себе си"... Кога става това?
Mit:
Нищо не се знае. Аз не се плаша. Искам да опитам това, което ми харесва. В това отношение ( а и в доста други) съм хищник, а те най-ревностно пазят това, което имат. Не мога да ходя назад - мога само да се обръщам. Това е, не искам да се заплитам в сигурноста на грешките си.
Веднъж ми пожелаха попътен вятър. Оттогава си го търся, ако случайноста се случи, казва Кърт Вонегът.
Не мога да се бия с теб. Просто ще те заведа на едно място, където се казва обичам те. Бих мълчал по пътя, но бих и пял с цяло гърло. Хммм какво ли?... тигърът се замисли.....
Знаеш ли, бебе, не съм плакал на песен без теб...
Iv:
Дори да изгуби топлината си дланта ти -
нищо, но дотогава да стана пепел.
Дори да изгубят блясък очите ти -
нека, но дотогава да стана слънце.
Дори някога да престанеш да ме обичаш -
ще ти простя, но дотогава да съм вече мъртва от любов.
петък, 12 февруари 2010 г.
Глава 3 - Нощем
Mit
Там където стъпвах, луната бе боса и ме носеше с ръцете на делфина.
Светлината ме заля и усетих най-нежното, и това, за което се молех цяла нощ.
Там където стъпвах, луната бе боса и ме носеше с ръцете на делфина.
Отвъд луната млечният път пееше, реех се по вълните надалеч и толкова прям към себе си. Чух гласа ти, дете, и той ме върна, и заедно с луната запяхме.
Не спирахме дори и наум, за слънцето пеехме, за звездите, за нашите сълзи.
Стъпки в пясъка.
Светлината ме заля и усетих най-нежното, и това, за което се молех цяла нощ.
Обърнах се и те видях, обикнах те отново, сякаш хиляди пъти преди бяха обичам те.
Iv:
Първо ме погали тишината. Беше свободната тишина, в която звучи музика на цял един свят. Ти беше цял един свят, който си пожелаваме само, когато заплачем от изтощение.
После беше тъмнината. Искряща от допир, от усещане за жажда, тъмнината на физическо желание. Тъмнината, която може да хвърля сенки върху нас, когато собствената воля е безсилна. Тази тъмнина движи мускулите, блъска вълните, спира приливите, смачква тишината, люлее Луната.
Mit:
Вълната ме погали. Надигнах се и я погледнах, а не знаех накъде да гледам.
Следващата ме заля. Не знаех какво да кажа.
Плачех, правейки мънички вълни.
Дали си там всяка сутрин - не зная, но зная, че ако се обърна на обед само за теб и ти си там. Слънцето следва погледа ми и виждам отражението му.
***
Тигърът се обърна и попита луната: „А ти как решаваш проблемите си?”
- Ами, малко се затварям в себе си.
- Колко малко?
- Ами толкова, че ме няма.
- Хммм - проръмжа той и леко се поразходи. - Добре, а после?
- Изгрявам отново.
- Ааа, значи ти си била. Мисля, че ще е по-добре да сме заедно. (Тигърът загледа опашката си).
Iv:
- А ти ще ме пазиш ли? - попита Луната. - Не ме е страх от теб, страх ме е от лятото, когато съм малка и незабележима... През зимата съм силна - тогава аз ще те пазя. През зимата виждам отвисоко и светя дълго, ще ти показвам пътя. Тогава светлината ми е мека и обикалям близо до земята – ще се чувстваш като у дома си, когато си с мен.
Mit:
Тигърът бяга цяла нощ. Бяга много - понякога само си тичаше, после бягаше. Хей така, толкова и нашир и надлъж, че срещна Джени, която излязла да бяга в ръжта. Търсела да целуне някой.
- Добре, Джени, защо бягаш, като мен и защо в ръжта? - Той тичаше по пътя.
- Тигър, имал ли си приятел? Който да ти даде една топла супа и да бягаш отново, без да знаеш накъде и без да те питат?
Тигърът се позамисли...
- Знаеш ли Джени, не те разбирам, аз тичам - бягам, но нямам много приятели, и не съм мислил накъде бягам.
- А срещна ли някого? Срещна ли целувка? Дават ли топла супа? Tака казват хората, че се дават тези неща... Нали си тигър - поне на теб да дават. Ох, забрави.
- Не знам, може би само искам нещо истинско тигърско... Като целувка, Джени.
- Май, всички това търсим, Тигър.
- Къде е звездата? попита Джени.
- Коя звезда?
- Ами всеки си има... Аз май си имам много. Виж небето.
- Колко много Джени, ти искаш всичките звезди?
- Да, Тигър, ти колко искаш?
- Една-единствена, Джени, и затова е една.
- Какво пък толкова; не мога ли да имам всички...?
- Обичам я, Джени. Знаеш ли какво е да обичаш? Да намериш отражението й навсякъде. На една-единствена? Само на една.
- Тигър, а искал ли си да я напуснеш и да имаш всички?
- Да, Джени, но си е е моята звезда и искам целия свят да го знае.
- Кое Тигър, да обичаш ли или да имаш звезда?
- Да обичаш, Джени, много е хубаво. Искаш ли да опиташ?
- Искам.
- Намери своя Тигър, тогава.
- Защо пък Тигър, а и май нямам сили, Тигър.
- Тогава той ще те намери. Хммм, ще видиш ти. Не знаеш колко е хубаво. Ние никога не се предаваме.
- Един се предаде на табла веднъж.....
- И какво?
- Ами нищо, изигра още две игри.
- Бе малко разсеян, бе се влюбил.
- В кого, Тигър?
- Никой не го е питал, а и едва ли някой е питал въобще.
- Мога ли все пак да знам?
- Всички ще разберат. Когато му дойде времето.
- Обичат ли се истински, Тигър?
- Когато му дойде времето. Не гледай звездите, просто намери своята.
- А как става това? Как да я позная, без да гледам нагоре?
- Дай й искрица Джени. И ще я познаеш.
Тигъра ръмжеше и клатеше глава, бе му скучно, обичаше звездите, но не така. Самотен, хммм... Хич не му харесваше да е така.
Но нещо просветна за миг. Хммм... пак на герои се правят. Но светеше някак си тигърско. И се озадачи.
Все пак се загледа в светлинката. И реши ..... Затича се с всичката възможна сила, която имаше, тя толкова блестеше, че се превърна в нещо различно от светлинка в нощта - бе неговата цел.
Бяга дълго и надалеч, той знаеше, че трябва да я хване, харесваше му как се реее и му бяга, посягаше с лапите си да я хване, да я докосне.
Толкова искаше; струваше му се, че пеят една и съща песен - звучеше в ушите му. Да, бе тигърско, бе преследване и я намери.
Намери падналата звезда, учуди се, и се направи, че не я вижда. После се обърна и я погледна отново. Бе толкова красива. Светеше все едно се познаваха.
Не вярваше, че е я намерил. Бе я загубил отдавна, си мислеше. Ухаеше на това, за което си бе мислил, за...
Извърна се и я побутна с нос и тя започна да свети по-ярко. Скочи уплашен, отдалечи се 2 крачки, но пак се обърна, тя светеше все по-силно.
Какво си ти? - помисли си той, хах....накара ме да скачам към теб.... после да бягам.... сега светиш и не мога да те оставя, какво си ти?
Звездичката не отговори. Тигъра си мислеше и сумтеше, озадачен.
Звездичката просто си светеше. Не отговаряше. Тигъра продължи да обикаля и да си мисли.
Знаеш ли, - каза Тигъра, - май съм те търсил цял живот и пък ей така те обичам.
Звездата знаеше, че я обичат, и светеше колкото може.
Тигърът бе тъжен, прибра се там, където бе неговият дом сега. Високо дърво се извисяваше, но не пречеше на звездите. Погледна и се замисли; бе пуснал всички сетива в себе си да бягат надалеч, искаше да се наслади на гордоста си. Гледаше и не мигаше. А всичко бе толкова красиво, знаеше, че обича и искаше да запази този момент... Чу музика. Мъничка музика, на фона на всички останали звуци - игнорирани. Почуди се откъде идва; започна да се върти и да търси, отново всичко се събуди, само за да открие и да запази тази ефимерна искрица. Скочи и я видя. Мъничка светулка. Неговата искрица.
Iv:
Първо ме погали тишината. Беше свободната тишина, в която звучи музика на цял един свят. Ти беше цял един свят, който си пожелаваме само, когато заплачем от изтощение.
После беше тъмнината. Искряща от допир, от усещане за жажда, тъмнината на физическо желание. Тъмнината, която може да хвърля сенки върху нас, когато собствената воля е безсилна. Тази тъмнина движи мускулите, блъска вълните, спира приливите, смачква тишината, люлее Луната.
Mit:
Вълната ме погали. Надигнах се и я погледнах, а не знаех накъде да гледам.
Следващата ме заля. Не знаех какво да кажа.
Плачех, правейки мънички вълни.
Дали си там всяка сутрин - не зная, но зная, че ако се обърна на обед само за теб и ти си там. Слънцето следва погледа ми и виждам отражението му.
***
Тигърът се обърна и попита луната: „А ти как решаваш проблемите си?”
- Ами, малко се затварям в себе си.
- Колко малко?
- Ами толкова, че ме няма.
- Хммм - проръмжа той и леко се поразходи. - Добре, а после?
- Изгрявам отново.
- Ааа, значи ти си била. Мисля, че ще е по-добре да сме заедно. (Тигърът загледа опашката си).
Iv:
- А ти ще ме пазиш ли? - попита Луната. - Не ме е страх от теб, страх ме е от лятото, когато съм малка и незабележима... През зимата съм силна - тогава аз ще те пазя. През зимата виждам отвисоко и светя дълго, ще ти показвам пътя. Тогава светлината ми е мека и обикалям близо до земята – ще се чувстваш като у дома си, когато си с мен.
Mit:
Тигърът бяга цяла нощ. Бяга много - понякога само си тичаше, после бягаше. Хей така, толкова и нашир и надлъж, че срещна Джени, която излязла да бяга в ръжта. Търсела да целуне някой.
- Добре, Джени, защо бягаш, като мен и защо в ръжта? - Той тичаше по пътя.
- Тигър, имал ли си приятел? Който да ти даде една топла супа и да бягаш отново, без да знаеш накъде и без да те питат?
Тигърът се позамисли...
- Знаеш ли Джени, не те разбирам, аз тичам - бягам, но нямам много приятели, и не съм мислил накъде бягам.
- А срещна ли някого? Срещна ли целувка? Дават ли топла супа? Tака казват хората, че се дават тези неща... Нали си тигър - поне на теб да дават. Ох, забрави.
- Не знам, може би само искам нещо истинско тигърско... Като целувка, Джени.
- Май, всички това търсим, Тигър.
- Къде е звездата? попита Джени.
- Коя звезда?
- Ами всеки си има... Аз май си имам много. Виж небето.
- Колко много Джени, ти искаш всичките звезди?
- Да, Тигър, ти колко искаш?
- Една-единствена, Джени, и затова е една.
- Какво пък толкова; не мога ли да имам всички...?
- Обичам я, Джени. Знаеш ли какво е да обичаш? Да намериш отражението й навсякъде. На една-единствена? Само на една.
- Тигър, а искал ли си да я напуснеш и да имаш всички?
- Да, Джени, но си е е моята звезда и искам целия свят да го знае.
- Кое Тигър, да обичаш ли или да имаш звезда?
- Да обичаш, Джени, много е хубаво. Искаш ли да опиташ?
- Искам.
- Намери своя Тигър, тогава.
- Защо пък Тигър, а и май нямам сили, Тигър.
- Тогава той ще те намери. Хммм, ще видиш ти. Не знаеш колко е хубаво. Ние никога не се предаваме.
- Един се предаде на табла веднъж.....
- И какво?
- Ами нищо, изигра още две игри.
- Бе малко разсеян, бе се влюбил.
- В кого, Тигър?
- Никой не го е питал, а и едва ли някой е питал въобще.
- Мога ли все пак да знам?
- Всички ще разберат. Когато му дойде времето.
- Обичат ли се истински, Тигър?
- Когато му дойде времето. Не гледай звездите, просто намери своята.
- А как става това? Как да я позная, без да гледам нагоре?
- Дай й искрица Джени. И ще я познаеш.
Тигъра ръмжеше и клатеше глава, бе му скучно, обичаше звездите, но не така. Самотен, хммм... Хич не му харесваше да е така.
Но нещо просветна за миг. Хммм... пак на герои се правят. Но светеше някак си тигърско. И се озадачи.
Все пак се загледа в светлинката. И реши ..... Затича се с всичката възможна сила, която имаше, тя толкова блестеше, че се превърна в нещо различно от светлинка в нощта - бе неговата цел.
Бяга дълго и надалеч, той знаеше, че трябва да я хване, харесваше му как се реее и му бяга, посягаше с лапите си да я хване, да я докосне.
Толкова искаше; струваше му се, че пеят една и съща песен - звучеше в ушите му. Да, бе тигърско, бе преследване и я намери.
Намери падналата звезда, учуди се, и се направи, че не я вижда. После се обърна и я погледна отново. Бе толкова красива. Светеше все едно се познаваха.
Не вярваше, че е я намерил. Бе я загубил отдавна, си мислеше. Ухаеше на това, за което си бе мислил, за...
Извърна се и я побутна с нос и тя започна да свети по-ярко. Скочи уплашен, отдалечи се 2 крачки, но пак се обърна, тя светеше все по-силно.
Какво си ти? - помисли си той, хах....накара ме да скачам към теб.... после да бягам.... сега светиш и не мога да те оставя, какво си ти?
Звездичката не отговори. Тигъра си мислеше и сумтеше, озадачен.
Звездичката просто си светеше. Не отговаряше. Тигъра продължи да обикаля и да си мисли.
Знаеш ли, - каза Тигъра, - май съм те търсил цял живот и пък ей така те обичам.
Звездата знаеше, че я обичат, и светеше колкото може.
Тигърът бе тъжен, прибра се там, където бе неговият дом сега. Високо дърво се извисяваше, но не пречеше на звездите. Погледна и се замисли; бе пуснал всички сетива в себе си да бягат надалеч, искаше да се наслади на гордоста си. Гледаше и не мигаше. А всичко бе толкова красиво, знаеше, че обича и искаше да запази този момент... Чу музика. Мъничка музика, на фона на всички останали звуци - игнорирани. Почуди се откъде идва; започна да се върти и да търси, отново всичко се събуди, само за да открие и да запази тази ефимерна искрица. Скочи и я видя. Мъничка светулка. Неговата искрица.
Глава 2 – Неделя
Iv:
В неделя обичам да правя палачинки.
Баба ми правеше палачинки в неделя, като й бяхме на гости. Няма по-вкусни от нейните палачинки, никога никой не може да ги направи толкова леки, толкова меки, толкова крехки, толкова безумно вкусни – поднесени с безкористната обич на една баба, която вижда внуците си рядко…
Нямаше рецепта :) Когато поисках да се науча и аз да поднасям обич в неделя, тя ми каза: „едно яйце, може и без яйце; чаша брашно; щипка сол и щипка захар; малко сода; малко мляко, може и без мляко…”
Никога не успях да направя като нейните палачинки, но децата ми се радват и на моите. Те не познават палачинките на баба ми, така и не се засякоха в този свят, но аз винаги се опитвам да приличат на нейните.
Щипка сол, щипка захар и много любов в неделя сутрин.
Може ли да обичаме само в неделя? Или предимно в неделя? Или най-много в неделя? А може ли да обичаме без малките жестове на обич и грижа? Може ли да разчитаме, че хората, които обичаме, ще знаят, че го правим, без палачинки, без погалване, без думи?
Mit:
Един делфин ми каза, че това с палачинките не може да го разбере.
Много за обичане и много мечти.
Нещо като да рисуваш себе си или онези птици недовършени.
Харесвам нещата около теб, защото ти така ги харесваш,
Ако някой се е грижил за мен, то това си ти, никога няма да забравя целувката в кошмара си... Ти си Лъвчо моята лъвица, а и си Бандит.
Бандит - като мляко, препечен хляб и мед - безкомпромисна!
Затова искам да се събуждам до теб!
Затова искам целувката ти!
Затова искам затопления от тялото ти пясък!
Затова искам небето в погледа ти.
Искам да гледам как се събуждаш
и да се смеем заедно. И ще бягам докато не спреш да плачеш. Луната ми е свидетел.
Някъде над дъгата.
В неделя обичам да правя палачинки.
Баба ми правеше палачинки в неделя, като й бяхме на гости. Няма по-вкусни от нейните палачинки, никога никой не може да ги направи толкова леки, толкова меки, толкова крехки, толкова безумно вкусни – поднесени с безкористната обич на една баба, която вижда внуците си рядко…
Нямаше рецепта :) Когато поисках да се науча и аз да поднасям обич в неделя, тя ми каза: „едно яйце, може и без яйце; чаша брашно; щипка сол и щипка захар; малко сода; малко мляко, може и без мляко…”
Никога не успях да направя като нейните палачинки, но децата ми се радват и на моите. Те не познават палачинките на баба ми, така и не се засякоха в този свят, но аз винаги се опитвам да приличат на нейните.
Щипка сол, щипка захар и много любов в неделя сутрин.
Може ли да обичаме само в неделя? Или предимно в неделя? Или най-много в неделя? А може ли да обичаме без малките жестове на обич и грижа? Може ли да разчитаме, че хората, които обичаме, ще знаят, че го правим, без палачинки, без погалване, без думи?
Mit:
Един делфин ми каза, че това с палачинките не може да го разбере.
Каза:
- ставате рано, за да си правите... амм.. палачинки.
- да, казах аз.
- странно?..
- защо да е странно, всички ядат палачинки
- ами, ние, делфините, не ядем палачинки
- нямате ли кой да ви направи?..
- не, но моята майка прави чудесни мехурчета сутрин.
- значи, палачинка с мехурчета...
Mit:
Има нещо, и това си ти; знам, че го има.
Много за обичане и много мечти.
Нещо като да рисуваш себе си или онези птици недовършени.
Харесвам нещата около теб, защото ти така ги харесваш,
Ако някой се е грижил за мен, то това си ти, никога няма да забравя целувката в кошмара си... Ти си Лъвчо моята лъвица, а и си Бандит.
Бандит - като мляко, препечен хляб и мед - безкомпромисна!
Затова искам да се събуждам до теб!
Затова искам целувката ти!
Затова искам затопления от тялото ти пясък!
Затова искам небето в погледа ти.
Искам да гледам как се събуждаш
и да се смеем заедно. И ще бягам докато не спреш да плачеш. Луната ми е свидетел.
Някъде над дъгата.
вторник, 9 февруари 2010 г.
Глава 1 - Сутрин
Iv:
Сутрин обичам само миризмата на кафе. Въпреки, че пия Нескафе Класик за закуска, чисто и черно, то не носи онзи приятен аромат от рекламите на Якобс, които биха отклонили и дядо Коледа за една димяща чаша. Ако ми направиш друго кафе, филтърно, турско или еспресо, ще стана с удоволствие, но сигурно няма да го изпия. Благодаря ти за уютния аромат на започващия ден.
Като изследовател, смея да твърдя, че всеки заклет кафепиец (какъвто съм аз) пие кафето си винаги по един и същи начин – от гледна точка на захар, сметана, дължина на кафето. Аз не. Понякога го пия черно, понякога- с мляко, понякога дори със захар. Но първото винаги е черно и чисто, и е Нескафе Класик. Без бисквитки, без шоколадче, понякога с цигара. Една лъжичка Нескафе и 150 мл гореща вода, в порцеланова чаша, по възможност. Ти как си пиеш кафето?
Последните думи си спомням.
последни, прощални слова.
Целуна ръката ми хладна
и каза: "Ти беше Звезда.
А те, все пак, знаеш ли, нивга
не излизат от своя път.
Прощавай!" Трамвайната спирка
потъваше в каменен вик.
Усетих кръвта във страните,
но знаех, че нямам вина.
Аз помня словата прощални,
ти каза, че бях аз звезда -
такова студено светило,
загубило пътя в нощта...
Но всичко е вече отминало,
сега е дошла утринта.
Залязват звездите последни,
настъпва отново - денят!
Прощавай, усмивчице земна.
Отивам си. Сбогом. Звезда.
Сутрин обичам само миризмата на кафе. Въпреки, че пия Нескафе Класик за закуска, чисто и черно, то не носи онзи приятен аромат от рекламите на Якобс, които биха отклонили и дядо Коледа за една димяща чаша. Ако ми направиш друго кафе, филтърно, турско или еспресо, ще стана с удоволствие, но сигурно няма да го изпия. Благодаря ти за уютния аромат на започващия ден.
Като изследовател, смея да твърдя, че всеки заклет кафепиец (какъвто съм аз) пие кафето си винаги по един и същи начин – от гледна точка на захар, сметана, дължина на кафето. Аз не. Понякога го пия черно, понякога- с мляко, понякога дори със захар. Но първото винаги е черно и чисто, и е Нескафе Класик. Без бисквитки, без шоколадче, понякога с цигара. Една лъжичка Нескафе и 150 мл гореща вода, в порцеланова чаша, по възможност. Ти как си пиеш кафето?
Мисля, че ако имаш претенции да познаваш някого, как си пие кафето е едно от основните неща, които трябва да знаеш. Не само, защото така събуждането е по-приятно, може да не се събуждате заедно. Може да пътувате заедно. Или да прекарвате неделните си следобеди на приятно място. Или да вечеряте заедно. И всичко това е кафе. Кафето е да ти пука, а приятелите е редно да са топли и вкусни, с леко горчив привкус на събуждане, уют и реалност.
Mit:
Обожавам миризмата на кафе. Всеки път, за мен кафето е като ново начало. Пия всякакво кафе, но обичам силните кафета, между другото с кофеин или без - няма значение. Важен е аромата. И го пия обикновено дълго, за да му се насладя максимално. За мен кафето е отражение на деня на човека. Някои пият много късо, като италиянците например, като „шот”. Или като спортистите, с къс старт. Аз обичам да му се наслаждавам дълго, но задължително чисто - без сметана, мляко, алкохол или каквото и да е. Просто ако ще е кафе, да е кафе в порцеланова чаша, за да изстива бавно, а и самата чаша да става част от живота му. Същото важи и за кафемашината - и тя се обгрижва, например винаги пускам една чиста гореща вода, за да се загрее пътя му. И винаги я изчаквам около 30 мин. Кафето си е религия. Но наистина за мен е отражение на деня ти. А ако ме изненадат с наистина хубаво приготвено кафе на непознато или познато място, е прекрасно, защото е един непознат ден. В моя опит с кафето безкофеиновото кафе е най-добрият заместник на алкохола.
Iv:
Кафето се пие горчиво, за да ти е сладък денят, ми казаха :) Уютен аромат, целувка на закуска и горчиво кафе - пожелавам ти страхотен ден!
Последните думи си спомням.
последни, прощални слова.
Целуна ръката ми хладна
и каза: "Ти беше Звезда.
А те, все пак, знаеш ли, нивга
не излизат от своя път.
Прощавай!" Трамвайната спирка
потъваше в каменен вик.
Усетих кръвта във страните,
но знаех, че нямам вина.
Аз помня словата прощални,
ти каза, че бях аз звезда -
такова студено светило,
загубило пътя в нощта...
Но всичко е вече отминало,
сега е дошла утринта.
Залязват звездите последни,
настъпва отново - денят!
Прощавай, усмивчице земна.
Отивам си. Сбогом. Звезда.
неделя, 7 февруари 2010 г.
Глава 0 - Есен
Iv:
Животът ми е кълбо от пътища и пътечки, което разплитам внимателно и не толкова, но обикновено според възможностите, които ми предоставя битието.
Страхотно е, като погледнеш нагоре в короната на едно дърво през есента, с шарените листа, и слънцето леко да прозира през клоните… Понякога, ако ти е достатъчно разплетено, можеш да видиш друга реалност, но може и да си седиш отдолу и да ти е леко студено, и леко мокро на чорапите, и да не виждаш слънцето.
Ако успееш да видиш другата реалност, там може би има морски пясък и лек бриз, някой строи замъци на плажа и си купува сладолед с вкус на бадеми, или има купа фурми, под сенките на огромен стар нар…
Кой каквото си направи, на себе си го прави, казват…
Какво си направи ти? Какво си направих аз?
Самота, или предизвикателство?
Явно не мога да кажа
Явно и да покажа
Явно е само, че няма друго същество, което така да ми бръкне под блузата, че да сграбчи сърцето ми.
Как се погребва любов – безрезервна?
Камъни хиляди трябва да трупаш…
Никакъв смисъл цветя да садиш.
Някъде там, под купчините камъни, трябва сърцето си да вградиш.
Душата остава, откъсната само,
***
Приисквало ли ти се е да целунеш ръка на продавачката в магазина? А да спреш онова момиче, което пресича булеварда, и да останеш цял следобед с нея в парка? Онова, с небрежната шапка и суитчъра?
И на мен ми се искаше да я спра, изглеждаше много комфортно в бялата си кожа, сигурно щеше да й е скучно да си говори с нас, неуверените какво правим и накъде сме тръгнали. Тя си имаше път, магистрала, Е-нещо си, където нещата са наредени и няма нужда да се съобразява с отбивките за малки селца, пътят й беше към морето, където хоризонтът не се вижда.
Животът ми е кълбо от пътища и пътечки, което разплитам внимателно и не толкова, но обикновено според възможностите, които ми предоставя битието.
Страхотно е, като погледнеш нагоре в короната на едно дърво през есента, с шарените листа, и слънцето леко да прозира през клоните… Понякога, ако ти е достатъчно разплетено, можеш да видиш друга реалност, но може и да си седиш отдолу и да ти е леко студено, и леко мокро на чорапите, и да не виждаш слънцето.
Ако успееш да видиш другата реалност, там може би има морски пясък и лек бриз, някой строи замъци на плажа и си купува сладолед с вкус на бадеми, или има купа фурми, под сенките на огромен стар нар…
Кой каквото си направи, на себе си го прави, казват…
Какво си направи ти? Какво си направих аз?
Самота, или предизвикателство?
Явно не мога да кажа
Явно и да покажа
Явно е само, че няма друго същество, което така да ми бръкне под блузата, че да сграбчи сърцето ми.
Как се погребва любов – безрезервна?
Камъни хиляди трябва да трупаш…
Никакъв смисъл цветя да садиш.
Някъде там, под купчините камъни, трябва сърцето си да вградиш.
Душата остава, откъсната само,
да търси едно друго рамо.
Рамо, което не ще да трепти в този ритъм,
Рамо, което аз няма да питам
„ти как си? Боли ли те, искаш ли нещо?”
Отсреща ще има нещо човешко,
Но няма да слага крила на душата ми,
Крилата, които от страх съм ги плакала…
Изгреви, залези, ще срещам със другиго,
Сори, боли ме, просто изгубих го….
***
Приисквало ли ти се е да целунеш ръка на продавачката в магазина? А да спреш онова момиче, което пресича булеварда, и да останеш цял следобед с нея в парка? Онова, с небрежната шапка и суитчъра?
И на мен ми се искаше да я спра, изглеждаше много комфортно в бялата си кожа, сигурно щеше да й е скучно да си говори с нас, неуверените какво правим и накъде сме тръгнали. Тя си имаше път, магистрала, Е-нещо си, където нещата са наредени и няма нужда да се съобразява с отбивките за малки селца, пътят й беше към морето, където хоризонтът не се вижда.
Абонамент за:
Публикации (Atom)