Отвъд луната млечният път пееше, реех се по вълните надалеч и толкова прям към себе си. Чух гласа ти, дете, и той ме върна, и заедно с луната запяхме.
Не спирахме дори и наум, за слънцето пеехме, за звездите, за нашите сълзи.
Стъпки в пясъка.
Обърнах се и те видях, обикнах те отново, сякаш хиляди пъти преди бяха
обичам те.
Iv:
Първо ме погали тишината. Беше свободната тишина, в която звучи музика на цял един свят. Ти беше цял един свят, който си пожелаваме само, когато заплачем от изтощение.
После беше тъмнината. Искряща от допир, от усещане за жажда, тъмнината на физическо желание. Тъмнината, която може да хвърля сенки върху нас, когато собствената воля е безсилна. Тази тъмнина движи мускулите, блъска вълните, спира приливите, смачква тишината, люлее Луната.
Mit:
Вълната ме погали. Надигнах се и я погледнах, а не знаех накъде да гледам.
Следващата ме заля. Не знаех какво да кажа.
Плачех, правейки мънички вълни.
Дали си там всяка сутрин - не зная, но зная, че ако се обърна на обед само за теб и ти си там. Слънцето следва погледа ми и виждам отражението му.
***
Тигърът се обърна и попита луната: „А ти как решаваш проблемите си?”
- Ами, малко се затварям в себе си.
- Колко малко?
- Ами толкова, че ме няма.
- Хммм - проръмжа той и леко се поразходи. - Добре, а после?
- Изгрявам отново.
- Ааа, значи ти си била. Мисля, че ще е по-добре да сме заедно. (Тигърът загледа опашката си).
Iv:
- А ти ще ме пазиш ли? - попита Луната. - Не ме е страх от теб, страх ме е от лятото, когато съм малка и незабележима... През зимата съм силна - тогава аз ще те пазя. През зимата виждам отвисоко и светя дълго, ще ти показвам пътя. Тогава светлината ми е мека и обикалям близо до земята – ще се чувстваш като у дома си, когато си с мен.
Mit:
Тигърът бяга цяла нощ. Бяга много - понякога само си тичаше, после бягаше. Хей така, толкова и нашир и надлъж, че срещна Джени, която излязла да бяга в ръжта. Търсела да целуне някой.
- Добре, Джени, защо бягаш, като мен и защо в ръжта? - Той тичаше по пътя.
- Тигър, имал ли си приятел? Който да ти даде една топла супа и да бягаш отново, без да знаеш накъде и без да те питат?
Тигърът се позамисли...
- Знаеш ли Джени, не те разбирам, аз тичам - бягам, но нямам много приятели, и не съм мислил накъде бягам.
- А срещна ли някого? Срещна ли целувка? Дават ли топла супа? Tака казват хората, че се дават тези неща... Нали си тигър - поне на теб да дават. Ох, забрави.
- Не знам, може би само искам нещо истинско тигърско... Като
целувка, Джени.
- Май, всички това търсим, Тигър.
- Къде е звездата? попита Джени.
- Коя звезда?
- Ами всеки си има... Аз май си имам много. Виж небето.
- Колко много Джени, ти искаш всичките звезди?
- Да, Тигър, ти колко искаш?
- Една-единствена, Джени, и затова е една.
- Какво пък толкова; не мога ли да имам всички...?
- Обичам я, Джени. Знаеш ли какво е да обичаш? Да намериш отражението й навсякъде. На една-единствена? Само на една.
- Тигър, а искал ли си да я напуснеш и да имаш всички?
- Да, Джени, но си е е моята звезда и искам целия свят да го знае.
- Кое Тигър, да обичаш ли или да имаш звезда?
- Да обичаш, Джени, много е хубаво. Искаш ли да опиташ?
- Искам.
- Намери своя Тигър, тогава.
- Защо пък Тигър, а и май нямам сили, Тигър.
- Тогава той ще те намери. Хммм, ще видиш ти. Не знаеш колко е хубаво. Ние никога не се предаваме.
- Един се предаде на табла веднъж.....
- И какво?
- Ами нищо, изигра още две игри.
- Бе малко разсеян, бе се влюбил.
- В кого, Тигър?
- Никой не го е питал, а и едва ли някой е питал въобще.
- Мога ли все пак да знам?
- Всички ще разберат. Когато му дойде времето.
- Обичат ли се истински, Тигър?
- Когато му дойде времето. Не гледай звездите, просто намери своята.
- А как става това? Как да я позная, без да гледам нагоре?
- Дай й искрица Джени. И ще я познаеш.
Тигъра ръмжеше и клатеше глава, бе му скучно, обичаше звездите, но не така. Самотен, хммм... Хич не му харесваше да е така.
Но нещо просветна за миг. Хммм... пак на герои се правят. Но светеше някак си тигърско. И се озадачи.
Все пак се загледа в светлинката. И реши ..... Затича се с всичката възможна сила, която имаше, тя толкова блестеше, че се превърна в нещо различно от светлинка в нощта - бе неговата цел.
Бяга дълго и надалеч, той знаеше, че трябва да я хване, харесваше му как се реее и му бяга, посягаше с лапите си да я хване, да я докосне.
Толкова искаше; струваше му се, че пеят една и съща песен - звучеше в ушите му. Да, бе тигърско, бе преследване и я намери.
Намери падналата звезда, учуди се, и се направи, че не я вижда. После се обърна и я погледна отново. Бе толкова красива. Светеше все едно се познаваха.
Не вярваше, че е я намерил. Бе я загубил отдавна, си мислеше. Ухаеше на това, за което си бе мислил, за...
Извърна се и я побутна с нос и тя започна да свети по-ярко. Скочи уплашен, отдалечи се 2 крачки, но пак се обърна, тя светеше все по-силно.
Какво си ти? - помисли си той, хах....накара ме да скачам към теб.... после да бягам.... сега светиш и не мога да те оставя, какво си ти?
Звездичката не отговори. Тигъра си мислеше и сумтеше, озадачен.
Звездичката просто си светеше. Не отговаряше. Тигъра продължи да обикаля и да си мисли.
Знаеш ли, - каза Тигъра, - май съм те търсил цял живот и пък ей така те обичам.
Звездата знаеше, че я обичат, и светеше колкото може.
Тигърът бе тъжен, прибра се там, където бе неговият дом сега. Високо дърво се извисяваше, но не пречеше на звездите. Погледна и се замисли; бе пуснал всички сетива в себе си да бягат надалеч, искаше да се наслади на гордоста си. Гледаше и не мигаше. А всичко бе толкова красиво, знаеше, че обича и искаше да запази този момент... Чу музика. Мъничка музика, на фона на всички останали звуци - игнорирани. Почуди се откъде идва; започна да се върти и да търси, отново всичко се събуди, само за да открие и да запази тази ефимерна искрица. Скочи и я видя. Мъничка светулка. Неговата искрица.
