Пътят М(и)

Пътят ми харесва. Често той е основната причина да ставам от леглото рано сутрин, когато слънцето още не е изгряло. През есента пътят е шарен, дори златен; през зимата е по изгрев слънце, понякога украсен с плътна мъгла; през пролетта тръгвам по пътя, когато той вече е слънчев и мирише на люляк.

Избрах този път към училището на дъщеря ми, след като опитах няколко други. Оттогава вървя
по него всеки ден, независимо от времето навън. Сутрин ми харесва повече, отколкото вечер. Ако не мога да си взема дозата „път“ за деня не се чувствам добре, липсва ми. Не ми е приятно някой друг да ме замести, не ми е приятно и да го минавам набързо, с кола.

Когато започнах да водя Ния на училище и трябваше да си избера път, опитах няколко. Този ме очарова – минава през парк, мостче, дълга алея, покрай красива градинка, тихи вътрешни дворове. Когато дойде мъгливия сезон се радвам на жената, която простира червените си чаршафи между блоковете, в снега очаквам с нетърпение ярко сините пейки по алеята, а на пролет спирам за малко до градината с игликите – няма по-красива градина с иглики в целия свят!

Вече две години и половина, откакто си избрах този път и вървя по него всеки ден. Наскоро почнах да забелязвам, че предпочитам да мина от малко по-другаде. Някаква част от пътя да се запилее по странични улички – да го съкратя, да го променя. Пейките, мостчето и алеите все така ме очароват и знам, че ги обичам, но те са все същите вече толкова време. Дори снимките ми си си приличат толкова, че не мога да им сложа дата. С костния си мозък знам кога онази жена ще изпере и окачи червените си чаршафи. И въпреки, че обичам пътя и знам, че това е най-красивия път, опитвам нови маршрути, а по него тръгвам, когато съм изморена и краката сами ме водят. 

Признавам, че ми липсва, когато съм минала отдругаде.

А сега заменете думата „път“ с произволно избрано име на мъж.
Такива неща днес, както казва една приятелка…

Писмо от приятел

Някога бил ли си с някого
по сетива
оголени до последен неврон?
По мисли. По сънища. По (не) разстояния.
По (не) вяра. По студ. По мълчание.
По неживени пра-спомени.
По искри от докосване.
По невъзможност да дишате заедно
без да запалите въздуха.
По лудост. По страсти. По кости.
По еднаквост. По грохотно падане.
По дълги раздели. По тежки сръдни.
По пристигане. По заминаване.
По гръмотевични нощи. По сини луни.
По лъжа. По отворени рани. По страх.
По (не)истина. По вода. По сол. По душа.
Някога бил ли си в някого
дълбоко до дъното? Така
че да вдишаш всичките свои дъна.
И там да останеш
без да можеш да тръгнеш.
Без да виждаш напред. Без да има назад.
Някога бил ли си така Един с някого
че да нямат значение ничии грешки.
Нито гордост. Нито срам и вина.
Да не знаеш чии са сълзите горещи –
дали твоя или друга, (не)чужда тъга.
Някога бил ли си с някого
който единствен е виждал у теб
недостойния звяр захапан от демони
грозно и диво без свян да вилнее?
А после с този звяр е правил любов
и без страх е заспивал до теб укротен
да досънува мита за Язон и Медея.
Бил ли си с някого без никакъв грим?
По жестокост. По слабост. Без воля.
Бил ли си там дето грозно се спуква
всяка маска на Живота от роли?
Там, дето храчиш кръв и плюеш по Бог.
А всъщност се оказва че плачеш.
И си толкова гол. Без листо. По любов.
Бягал ли си от себе си в някого?
Мълчал ли си страшно? Като смърт. Като гроб.
Крещял ли си, когато си искал да плачеш?
Бил ли си едновременно
господар, куче, котка и роб?
Някога бил ли си толкова някого
а той толкова теб
че е напразно всяко усилие
да бъдеш не - него. Освен на парчета.
И тези парчета няма как да съшиеш –
не всички са твои, а от твоите
толкова много… половината липсват.
И е късно след такова докосване
само себе си пак цял да измисляш.
Някога бил ли си толкова Двама
че да няма къде да се скриеш, дори да поискаш.
(А понякога искаш - да спре по две да боли.)
Не можеш, защото вече не знаеш
къде свършва Другият. Къде почваш Ти.
Някога бил ли си всичко това?
Повече друг, отколкото себе си?
И знаеш ли какво е премълчано завръщане?
То е когато след всяко дълго отсъствие
осъзнаваш че изобщо от някого
не си си отивал. Само сляпо си тръгвал.

Надежда Бенинска

Митко, като прочетох това си помислих за теб. Знам, че това искаше. Липсваш ми много, приятелю. Никой не може да замени това, което беше ти за мен. Вече цели 5 години те няма, а аз още чакам да ми пишеш и понякога чувам гласът ти. И скайпът ти мига понякога. И като прочетох тези стихове на Надежда Бенинска, чух гласът ти отново.
Обичам те, самотни Тигре. Благодарна съм, че те имаше и още си част от мен.

Толкова хубаво, все едно съм мъртва. Истории от югоизтока.

Знам, че си е почти забранено да говоря така. Дори знам, че някой някога ми е казвал дори и да не си мисля подобни неща.
Но когато тази вечер най-накрая заплувах, и водата беше тъмна и гладка, и над непрогледната й повърхност (в полунощ) в плътно синьо-кафяво се понесе лека пара, а кръговете от движенията на ръцете ми бяха бавни и големи... усещането беше тихо, и мирно, и толкова съвършено, и чак неописуемо близко до това, което си представям, че е смъртта.
Цялото небе над главата ми беше обсипано със звезди.

When the sh*t hits the fan

..but it was still the prototype of the fan.
The real one is just being installed...
And the real sh*t is still cooking.

Мен сизин кими. Истории от югоизтока

Ако винаги си искал да се събуждаш до морето, какво чакаш?

За малко да пропусна факта, че днес е Джулай морнинг. Гледната ми точка и тук, като над Черно море, дава само изгреви над морето и залези над брега. Морето обаче започва с широка плитчина и мога да се обърна обратно. Точно това море напоследък често искам да загърбя.



Имам си обаче приятели, така да се каже. Определено с тях не е като с хората, които останаха у дома, но правят малко по-смислено и приемливо времето ми тук. В хладилника ми седи вишнево вино от едната, другата ми разказва историята на страната и своята. Има кой да ме пита как съм всеки ден. С момчетата и момичетата, които обучавам за рецепционисти, често се отплесваме на всякакви други теми.

След работа ми харесва да сляза на плажа. Там е по-прохладно и в капанчето тези дни пуснаха наливна бира. Рядко има хора и пясъкът е много мокър. Преди няколко дни там седеше едно момиче със слушалки в ушите. Погледна ме няколко пъти и след 10тина минути до мен. Как си? Откъде си? Ще останеш ли тук? Аз съм Е. Искаш ли да бъдем приятелки?
Детският въпрос ме зарадва. Сега се чуваме всеки ден, излизаме заедно, тя ме учи да танцувам техните танци, като свърши Рамазана ще ме заведе и на тяхна сватба, защото не можело да не съм ходила. Говорим си за много неща от живота - тя е няколко години по-малка от мен, разведена, с две деца и работи тук, докато майка й гледа децата й. Има сходни моменти в бекграунда, нали :) Въпреки, че има и много разлики, но държим очите си отворени.

Е. първата вечер на плажа

Мен сизин кими. Харесвам те. Някои неща тук ми харесват, на първо място са хората.

Газелата е символ на страната. Истории от югоизтока

Минава 9 вечерта, цикадите са полудели, а как и да не крещиш толкова силно, когато живееш само 1 ден, а вечерта вече се спуска. Малка площадка с криви плочки е събрала от всичките си страни стари пластмасови маси с мушами и порцеланови чайници. Над стъклените чашки за чай се виждат уморени, но усмихнати лица на различна възраст, повечето над пенсионна.

Включва се музика, която не може да заглуши виковете на цикадите. Ритъмът е малко източен, малко поп. Над главите на седящите гирлянд от голи бели крушки e вързан между дърветата. Лицата се усмихват малко повече и на площадката се появяват две мъжки фигури с леко поотпуснати рамене и позакръглена талия. Наближават възрастта на баща ми. От колана на единия, облечен целият в бяло, виси къдраво шкембе, което започва да се подрусва в такт с музиката, когато той вдига ръцете си и започва да танцува.

Оглеждам пак седящите. Повечето са мъже. Какво пък, мисля си, изток. Отнякъде става младо момиче, сигурно е към 20 годишна, в красива рокля малко над коляното и започва да танцува към тях – танцува уверено, сама, върти китките на ръцете си около раменете и главата си, прави малки грациозни стъпки, а всички присъстващи пляскат с ръце в ритъма на музиката и й се радват. Тя кани седящите да се включат на дансинга с ръце и лице, но не се притеснява да танцува пред всички сама или да се присъедини към мъжете.

Красива е. Има смугло лице и дълга тъмна коса, но най-красива е като се движи. Руса жена също излиза сама и танцува за себе си, а тялото и движенията й са грациозни до степен на хипнотизация, поне за нас – "европейците" от трета маса, които не могат да произведат такова движение на каквато и да било музика. Мъжете силно напомнят танцуващите в гръцките таверни, а в движенията на жените има персийско очарование и изящност.

Всички танцувахме, пихме и бира, и чай, наоколо пляскаха и се веселяха усмихнати. Първа вечер навън с хората, в чиято страна сме дошли да работим. „Дискотека“ в съседен комплекс, с карти за почивка на инвалиди.

Айдън. Заман? Истории от югоизтока

„Айдън“ е дума, която не искате да чувате. Означава ясно, добре, но това ви обрича на вечно очакване. Дори не е като маняна, защото в маняна има поне далечен намек за срок. Думата „заман“ не означава нищо определено. За нас тя означава кога и изисква що-годе измерим период от време в отговора. Тук на въпроса Кога? отговарят с  ясно, „айдън“.

И, разбира се, това потъва. Руснаците, които още бродят по тези земи и са смятани за специалисти, са се научили да казват „утре“. Тяхното „завтра“ обаче е измисленото „утре“ на всички лентяи.

Когато преди 45 дена за първи път говорих по скайп с човека, който ме нае тук, той се извини за лошия интернет и каза, че „утре“ тук ще има добър интернет. Седмица по-късно дойде първата група българи, които ми писаха 3 изречения и казаха, че „утре“ ще им пуснат добър интернет.

Когато пристигнах, беше събота сутринта. Казаха ми, че в понеделник ще има добър интернет. Този интернет така и не е дошъл, 34 дена по-късно. Но и ние междувременно разбрахме, че сроковете са най-мъгливото понятие в югоизтока.

Затова пиша рядко. Айдън?