Шанхай в Баку

В Баку имаше такава махала. И тя не е China Town в този град, такава махала няма. Тя е гетото.

Има си и друго име - това е гара

Кишлы

Мястото е много атрактивно през 40-50тте години на миналия век. Напъдени от земята си в съветско време селяни се изселват към града и в тази източна част има място, на което да си построят къщи. После вече, през 90тте, в началото на "демокрацията" на след-съветското време, там идва нова порция заселници, които уплътняват територията. Веднага след това следва и бежанската криза от Нагорни Карабах - следите от нея все още са силно забележими в градската тъкан - и видимо, и невидимо, но най-вече в разбирането на местните хора, за които все още има "много бежанци".

Днес вече почти нищо не е останало от шанхайската махала. През последните 4 години амбициозният президент на страната я разруши почти къща по къща. Не може така да се загрозява столицата и то точно преди Олимпийските игри, Евровизия и други подобни ПР събития.

Какво се случва с хората там? Честно да ви кажа, каквото и с всички други в гетата. Едни емигрират, други се пръскат като поредни бежанци от тяхното си място. Емигрират, защото си израстнал с идеята, че на никой не му пука за теб. Бежанец си, защото ПАК си загубил дома си. И това е в полите на двете знакови огнени кули на Баку - този модерен и богат град на петроладжии на брега на Каспийско море.

Разбира се, мястото, махалата, си имат своите истории. Още малко ще живеят в дребно-колективна памет. После ще бъдат заметени под килима, както всички истории на гетата.

Пътят М(и)

Пътят ми харесва. Често той е основната причина да ставам от леглото рано сутрин, когато слънцето още не е изгряло. През есента пътят е шарен, дори златен; през зимата е по изгрев слънце, понякога украсен с плътна мъгла; през пролетта тръгвам по пътя, когато той вече е слънчев и мирише на люляк.

Избрах този път към училището на дъщеря ми, след като опитах няколко други. Оттогава вървя
по него всеки ден, независимо от времето навън. Сутрин ми харесва повече, отколкото вечер. Ако не мога да си взема дозата „път“ за деня не се чувствам добре, липсва ми. Не ми е приятно някой друг да ме замести, не ми е приятно и да го минавам набързо, с кола.

Когато започнах да водя Ния на училище и трябваше да си избера път, опитах няколко. Този ме очарова – минава през парк, мостче, дълга алея, покрай красива градинка, тихи вътрешни дворове. Когато дойде мъгливия сезон се радвам на жената, която простира червените си чаршафи между блоковете, в снега очаквам с нетърпение ярко сините пейки по алеята, а на пролет спирам за малко до градината с игликите – няма по-красива градина с иглики в целия свят!

Вече две години и половина, откакто си избрах този път и вървя по него всеки ден. Наскоро почнах да забелязвам, че предпочитам да мина от малко по-другаде. Някаква част от пътя да се запилее по странични улички – да го съкратя, да го променя. Пейките, мостчето и алеите все така ме очароват и знам, че ги обичам, но те са все същите вече толкова време. Дори снимките ми си си приличат толкова, че не мога да им сложа дата. С костния си мозък знам кога онази жена ще изпере и окачи червените си чаршафи. И въпреки, че обичам пътя и знам, че това е най-красивия път, опитвам нови маршрути, а по него тръгвам, когато съм изморена и краката сами ме водят. 

Признавам, че ми липсва, когато съм минала отдругаде.

А сега заменете думата „път“ с произволно избрано име на мъж.
Такива неща днес, както казва една приятелка…

Писмо от приятел

Някога бил ли си с някого
по сетива
оголени до последен неврон?
По мисли. По сънища. По (не) разстояния.
По (не) вяра. По студ. По мълчание.
По неживени пра-спомени.
По искри от докосване.
По невъзможност да дишате заедно
без да запалите въздуха.
По лудост. По страсти. По кости.
По еднаквост. По грохотно падане.
По дълги раздели. По тежки сръдни.
По пристигане. По заминаване.
По гръмотевични нощи. По сини луни.
По лъжа. По отворени рани. По страх.
По (не)истина. По вода. По сол. По душа.
Някога бил ли си в някого
дълбоко до дъното? Така
че да вдишаш всичките свои дъна.
И там да останеш
без да можеш да тръгнеш.
Без да виждаш напред. Без да има назад.
Някога бил ли си така Един с някого
че да нямат значение ничии грешки.
Нито гордост. Нито срам и вина.
Да не знаеш чии са сълзите горещи –
дали твоя или друга, (не)чужда тъга.
Някога бил ли си с някого
който единствен е виждал у теб
недостойния звяр захапан от демони
грозно и диво без свян да вилнее?
А после с този звяр е правил любов
и без страх е заспивал до теб укротен
да досънува мита за Язон и Медея.
Бил ли си с някого без никакъв грим?
По жестокост. По слабост. Без воля.
Бил ли си там дето грозно се спуква
всяка маска на Живота от роли?
Там, дето храчиш кръв и плюеш по Бог.
А всъщност се оказва че плачеш.
И си толкова гол. Без листо. По любов.
Бягал ли си от себе си в някого?
Мълчал ли си страшно? Като смърт. Като гроб.
Крещял ли си, когато си искал да плачеш?
Бил ли си едновременно
господар, куче, котка и роб?
Някога бил ли си толкова някого
а той толкова теб
че е напразно всяко усилие
да бъдеш не - него. Освен на парчета.
И тези парчета няма как да съшиеш –
не всички са твои, а от твоите
толкова много… половината липсват.
И е късно след такова докосване
само себе си пак цял да измисляш.
Някога бил ли си толкова Двама
че да няма къде да се скриеш, дори да поискаш.
(А понякога искаш - да спре по две да боли.)
Не можеш, защото вече не знаеш
къде свършва Другият. Къде почваш Ти.
Някога бил ли си всичко това?
Повече друг, отколкото себе си?
И знаеш ли какво е премълчано завръщане?
То е когато след всяко дълго отсъствие
осъзнаваш че изобщо от някого
не си си отивал. Само сляпо си тръгвал.

Надежда Бенинска

Митко, като прочетох това си помислих за теб. Знам, че това искаше. Липсваш ми много, приятелю. Никой не може да замени това, което беше ти за мен. Вече цели 5 години те няма, а аз още чакам да ми пишеш и понякога чувам гласът ти. И скайпът ти мига понякога. И като прочетох тези стихове на Надежда Бенинска, чух гласът ти отново.
Обичам те, самотни Тигре. Благодарна съм, че те имаше и още си част от мен.