Животът ми е кълбо от пътища и пътечки, което разплитам внимателно и не толкова, но обикновено според възможностите, които ми предоставя битието.
Страхотно е, като погледнеш нагоре в короната на едно дърво през есента, с шарените листа, и слънцето леко да прозира през клоните… Понякога, ако ти е достатъчно разплетено, можеш да видиш друга реалност, но може и да си седиш отдолу и да ти е леко студено, и леко мокро на чорапите, и да не виждаш слънцето.
Ако успееш да видиш другата реалност, там може би има морски пясък и лек бриз, някой строи замъци на плажа и си купува сладолед с вкус на бадеми, или има купа фурми, под сенките на огромен стар нар…
Кой каквото си направи, на себе си го прави, казват…
Какво си направи ти? Какво си направих аз?
Самота, или предизвикателство?
Явно не мога да кажа
Явно и да покажа
Явно е само, че няма друго същество, което така да ми бръкне под блузата, че да сграбчи сърцето ми.
Как се погребва любов – безрезервна?
Камъни хиляди трябва да трупаш…
Никакъв смисъл цветя да садиш.
Някъде там, под купчините камъни, трябва сърцето си да вградиш.
Душата остава, откъсната само,
да търси едно друго рамо.
Рамо, което не ще да трепти в този ритъм,
Рамо, което аз няма да питам
„ти как си? Боли ли те, искаш ли нещо?”
Отсреща ще има нещо човешко,
Но няма да слага крила на душата ми,
Крилата, които от страх съм ги плакала…
Изгреви, залези, ще срещам със другиго,
Сори, боли ме, просто изгубих го….
***
Приисквало ли ти се е да целунеш ръка на продавачката в магазина? А да спреш онова момиче, което пресича булеварда, и да останеш цял следобед с нея в парка? Онова, с небрежната шапка и суитчъра?
И на мен ми се искаше да я спра, изглеждаше много комфортно в бялата си кожа, сигурно щеше да й е скучно да си говори с нас, неуверените какво правим и накъде сме тръгнали. Тя си имаше път, магистрала, Е-нещо си, където нещата са наредени и няма нужда да се съобразява с отбивките за малки селца, пътят й беше към морето, където хоризонтът не се вижда.
Няма коментари:
Публикуване на коментар