Сабахан Хаир. Истории от югоизтока

„Сабахан хаир“ са новите думи, които научих днес. Добро утро от страната, в която някакъв вятър ме отвя точно преди месец.

Отскоро случките от деня ми се подреждат в истории за разказване. До днес обаче не ми се говореше. Или просто всичко е толкова различно, че нямаше как да го разкажа, защото не усещах себе си в историята.

След четири седмици трябва да заработи хотелът, в който се намирам. Аз съм един от петимата българи, които дойдоха тук на годишен договор, за да го пуснат и разработят. Местните хора ни гледат със смесица от неразбиране и насмешка. Аз обаче си имам няколко по-възрастни жени, които се грижат за мен като добри лели. Малко неудобната ситуация е, че те са камериерки, а аз съм им шеф, и понякога трябва да им се карам, аз ги уволнявам и ги назначавам.

Часът е 9 сутринта, в 8 вече посрещнах първата смяна (като всеки ден), раздадох работата и оставих супервайзорката да се занимава с един списък от неща за деня – да им раздаде маски, с които да работят с препарати и прах, да се разбере с т.нар. „марангози“, които говорят само местния език как да чистим боите, с които мажат, да изпрати камериерки да отнесат дрехите от пералното, защото ако останат там повече от необходимото ще замиришат на влага и т. н.

Вчера освободих Т., която досега чистеше столовата. Тя беше симпатична и бърза дребна жена, която често се усмихваше и подвикваше след мен „Ивочка! Посмотри“. Искаше да покаже, че всичко е изчистила, но все не й се получаваше. Първите няколко дни й показвах какво трябва да прави, но тя така и не започна да чисти както трябва, само замазваше. След седмица й казах, че ще я освободя, а тя се примоли да я оставя, защото имала малки деца. Родена е на 14 април 1972, на датата на раждане на любимата ми братовчедка, с която дълго време бяхме като сестри. Тук обаче това е една възраст, на която жените имат внуци, а не деца. Оказа се, че историята на Т. е заплетена, тя отглежда две деца  тинейджъри, от които едното е с увреждане и разбира се, мъжът й избягал. Оставих я да чисти само столовата за персонала, помещение с размерите на хола ми в София и все някой й намираше кусури. На мен ми беше ясно, че тази ми благотворителна акция нямаше да може да продължи дълго и вчера я освободих, за да успее да си намери работа в някой от другите хотели, където сега също започва сезона.

Перачките не искат да чистят столовата вместо Т., защото Т. им е съседка и ходи из селото и ги кълне от снощи. Казва, че те са й взели работата и са оставили нея и децата й на улицата и ще ги уморят от глад. И кълне тях, децата им и родата до девето коляно. „Ивочка, разбери, не вярвам много на тези неща, но не мога така някой да кълне децата ми!“ - казват перачките. Вратата на пералното излиза в столовата, а те в момента нямат много работа, докато още не перат кърпи и чаршафи от хотела. Казвам им, че ще трябва да чистят столовата, но ще изпращам и камериерки да чистят преди и след вечеря, така няма всички клетви да са върху тях.

Т.

Милата женица със сигурност кълне и мен.
Трябва да отивам да поговоря с новите хора, които идват за работа. Охраната ги държи на портала, а ние отиваме като на пазарите за роби или прислужници от миналия век, разглеждаме хората, привикваме или отпращаме.

Ще пиша пак по-късно.