Балкански истории

Всяка къща има своя история. Мисля, че това е всъщност най-ценното в къщите. Стените, камъните, покривите се променят и поправят, но легендите, които вървят с тях правят от една постройка дом.

Има и други знаци, които показват, че от купчината тухли се е получила къща – когато там се настани котка и змия намери място под прага.

Историята за змията ми я разказа един съсед, когато купих първата си къща в провинцията. Възрастен и саможив човек, бай Стоян държеше на две неща – на майка си, която беше минала солидните 90 години, и на домашната ракия, която вареше и препичаше от безбройните джанки в района.

След време отново се сетих за историята със змията във всеки дом, в лятото след като продадох къщата си до бай Стоян. Тръгвайки на почивка в последния момент, избрах Албания. Не знаех нищо за мястото, но една позната ми беше споменала, че било разкошно – и тя не била ходила, но била чувала.

В деня преди тръгването намерихме в Интернет една вила с гледка от скалите към Йонийско море. Получи се, поизпразних кредитната карта и на следващия ден пътувах към Албания.

Тя ме очарова от пръв поглед. 
Десетина метра след границата с Македония вече се открива приказна гледка. Цялата страна е построена отгоре, по средата и под планини и едно е сигурно от самото начало – има гледка и всеки поглед наоколо е достоен за пощенска картичка от най-хубавите. Пътят се вие като змия през планините и това предвещава чудесно начало на едно приключение. Малко са местата, които са ми въздействали така – района с къщата до бай Стоян, Венеция през зимата и… Вуно.

Вуно е името на малко селце в южна Албания, струпано от двете страни на крайбрежния път, накацало по почти отвесните склонове на планината, като всяка къща гледа към огледалото на морето. Нощем отсреща свети остров Корфу като дълга линия в морето. Небето е покрито със звезди като в кичозно изрисуван филм – плътно, ярко, с тежък и ясен млечен път над главата ти. Няма как да пропуснеш и падащите звезди, само се запаси с желания.

Във вилата ни чака собственикът. Пенсионирал се е наскоро и вложил спестяванията си в тази къща на 3 етажа, където да се събира с децата си – двете му дъщери са омъжени в чужбина и се връщат в Албания само за големи празници. 

Докато разглеждаме вилата с огромни тераси към морето и маслинови горички в краката ни, няма как да не обърнем внимание на склона до къщата. Той е почти отвесен, с дребни камъни и червена пръст. Такъв е и парцелът, който нашият домакин купил преди няколко години. Как ли се строи на вертикален терен и как се прави градина на такъв терен? Когато търсихме селски имоти преди време, брат ми отказваше да гледа парцели с по-голям от 10% наклон с обяснението, че там и стол не може да сложиш пред къщата – всичко ще пада.

Сутрин, когато слънцето огрее терасите на вила Манол, сред маслиновите дръвчета под къщата се чуват звънците на стада с кози. Въпрос на личен избор е кое предпочиташ да те събуди. А може би се случват и едновременно – слънцето идва със звънците на пъргавите бели животни, които дълго време се точат в правилна нишка през горичките към отсрещния хълм и фермата над морето. 
От всички къщи в селото може би гледката от фермата за кози е най-добра. Голямото варосано каменно здание е кацнало малко преди самия връх на последния хълм над морето. Нищо чудно, че козарят рядко се вясва в селото.

В селото има две кръчми. Те се намират в центъра, от двете страни на шосето. Едната е кръчмата на Лола, а другата – кръчмата на Ана. Всяка си има постоянните посетители. В един от дните в кръчмата на Ана срещам Милве – 87 годишна красива жена, с бяла коса под черна забрадка над черните си дрехи, която всеки ден катери 2 километра в едната посока и слиза с покупките си обратно до къщичката си на склона. Милве местните ми представят като „партизанката” – през войната е била партизанка в Босна с много хора от различни страни, включително и българи. И тя, както и други албанци, казва, че българите са големи хора – високи, яки и силни. Радвам се, че приятелят ми е около 2 метра – няма да развали впечатлението. Милве ме гледа усмихната и ми казва, че съм много красива. Когато я поглеждам с недоумение, тя обяснява, че си личало какво имам в главата – от това изглеждам красива. Известно време обяснява това и на останалите. Хем ми е неудобно, хем ме трогва много. Прегръщам я.

Явно в кръчмата всеки си има прякор. Превежда ми „посланикът” – 40-годишен мъж, собственик на автосервиз в Тирана с две деца и съпруга от Вуно, които почиват в старата семейна къща на жена си в момента. Прякорът му явно се е лепнал от това, че след промените е обикалял Европа в търсене на по-добър живот. Говори английски, испански, руски и френски – съвсем сносно и използваме всичките езици за един ден. На съседната маса седи „генералът” – всъщност бил „майор”, но понеже вече се е пенсионирал, местните са го повишили в звание, което не е достигнал, а му се полагало. До него седи „майсторът” – той е човекът, който се занимава с осветлението и тока в селото. Често селото остава с изключени лампи нощем, защото „майсторът” е прекалил с ракията през деня.

Над нашата вила, от горната страна на пътя, стои красив каменен зид с празни прозорци. От него е останала само фасадата. През два от прозорците дори надничат неприлични маслинови дървета.

Къщата ражда история, която си измисляме на верандата привечер.