Пътят М(и)

Пътят ми харесва. Често той е основната причина да ставам от леглото рано сутрин, когато слънцето още не е изгряло. През есента пътят е шарен, дори златен; през зимата е по изгрев слънце, понякога украсен с плътна мъгла; през пролетта тръгвам по пътя, когато той вече е слънчев и мирише на люляк.

Избрах този път към училището на дъщеря ми, след като опитах няколко други. Оттогава вървя
по него всеки ден, независимо от времето навън. Сутрин ми харесва повече, отколкото вечер. Ако не мога да си взема дозата „път“ за деня не се чувствам добре, липсва ми. Не ми е приятно някой друг да ме замести, не ми е приятно и да го минавам набързо, с кола.

Когато започнах да водя Ния на училище и трябваше да си избера път, опитах няколко. Този ме очарова – минава през парк, мостче, дълга алея, покрай красива градинка, тихи вътрешни дворове. Когато дойде мъгливия сезон се радвам на жената, която простира червените си чаршафи между блоковете, в снега очаквам с нетърпение ярко сините пейки по алеята, а на пролет спирам за малко до градината с игликите – няма по-красива градина с иглики в целия свят!

Вече две години и половина, откакто си избрах този път и вървя по него всеки ден. Наскоро почнах да забелязвам, че предпочитам да мина от малко по-другаде. Някаква част от пътя да се запилее по странични улички – да го съкратя, да го променя. Пейките, мостчето и алеите все така ме очароват и знам, че ги обичам, но те са все същите вече толкова време. Дори снимките ми си си приличат толкова, че не мога да им сложа дата. С костния си мозък знам кога онази жена ще изпере и окачи червените си чаршафи. И въпреки, че обичам пътя и знам, че това е най-красивия път, опитвам нови маршрути, а по него тръгвам, когато съм изморена и краката сами ме водят. 

Признавам, че ми липсва, когато съм минала отдругаде.

А сега заменете думата „път“ с произволно избрано име на мъж.
Такива неща днес, както казва една приятелка…

Сабахан Хаир. Истории от югоизтока

„Сабахан хаир“ са новите думи, които научих днес. Добро утро от страната, в която някакъв вятър ме отвя точно преди месец.

Отскоро случките от деня ми се подреждат в истории за разказване. До днес обаче не ми се говореше. Или просто всичко е толкова различно, че нямаше как да го разкажа, защото не усещах себе си в историята.

След четири седмици трябва да заработи хотелът, в който се намирам. Аз съм един от петимата българи, които дойдоха тук на годишен договор, за да го пуснат и разработят. Местните хора ни гледат със смесица от неразбиране и насмешка. Аз обаче си имам няколко по-възрастни жени, които се грижат за мен като добри лели. Малко неудобната ситуация е, че те са камериерки, а аз съм им шеф, и понякога трябва да им се карам, аз ги уволнявам и ги назначавам.

Часът е 9 сутринта, в 8 вече посрещнах първата смяна (като всеки ден), раздадох работата и оставих супервайзорката да се занимава с един списък от неща за деня – да им раздаде маски, с които да работят с препарати и прах, да се разбере с т.нар. „марангози“, които говорят само местния език как да чистим боите, с които мажат, да изпрати камериерки да отнесат дрехите от пералното, защото ако останат там повече от необходимото ще замиришат на влага и т. н.

Вчера освободих Т., която досега чистеше столовата. Тя беше симпатична и бърза дребна жена, която често се усмихваше и подвикваше след мен „Ивочка! Посмотри“. Искаше да покаже, че всичко е изчистила, но все не й се получаваше. Първите няколко дни й показвах какво трябва да прави, но тя така и не започна да чисти както трябва, само замазваше. След седмица й казах, че ще я освободя, а тя се примоли да я оставя, защото имала малки деца. Родена е на 14 април 1972, на датата на раждане на любимата ми братовчедка, с която дълго време бяхме като сестри. Тук обаче това е една възраст, на която жените имат внуци, а не деца. Оказа се, че историята на Т. е заплетена, тя отглежда две деца  тинейджъри, от които едното е с увреждане и разбира се, мъжът й избягал. Оставих я да чисти само столовата за персонала, помещение с размерите на хола ми в София и все някой й намираше кусури. На мен ми беше ясно, че тази ми благотворителна акция нямаше да може да продължи дълго и вчера я освободих, за да успее да си намери работа в някой от другите хотели, където сега също започва сезона.

Перачките не искат да чистят столовата вместо Т., защото Т. им е съседка и ходи из селото и ги кълне от снощи. Казва, че те са й взели работата и са оставили нея и децата й на улицата и ще ги уморят от глад. И кълне тях, децата им и родата до девето коляно. „Ивочка, разбери, не вярвам много на тези неща, но не мога така някой да кълне децата ми!“ - казват перачките. Вратата на пералното излиза в столовата, а те в момента нямат много работа, докато още не перат кърпи и чаршафи от хотела. Казвам им, че ще трябва да чистят столовата, но ще изпращам и камериерки да чистят преди и след вечеря, така няма всички клетви да са върху тях.

Т.

Милата женица със сигурност кълне и мен.
Трябва да отивам да поговоря с новите хора, които идват за работа. Охраната ги държи на портала, а ние отиваме като на пазарите за роби или прислужници от миналия век, разглеждаме хората, привикваме или отпращаме.

Ще пиша пак по-късно.

Балкански истории

Всяка къща има своя история. Мисля, че това е всъщност най-ценното в къщите. Стените, камъните, покривите се променят и поправят, но легендите, които вървят с тях правят от една постройка дом.

Има и други знаци, които показват, че от купчината тухли се е получила къща – когато там се настани котка и змия намери място под прага.

Историята за змията ми я разказа един съсед, когато купих първата си къща в провинцията. Възрастен и саможив човек, бай Стоян държеше на две неща – на майка си, която беше минала солидните 90 години, и на домашната ракия, която вареше и препичаше от безбройните джанки в района.

След време отново се сетих за историята със змията във всеки дом, в лятото след като продадох къщата си до бай Стоян. Тръгвайки на почивка в последния момент, избрах Албания. Не знаех нищо за мястото, но една позната ми беше споменала, че било разкошно – и тя не била ходила, но била чувала.

В деня преди тръгването намерихме в Интернет една вила с гледка от скалите към Йонийско море. Получи се, поизпразних кредитната карта и на следващия ден пътувах към Албания.

Тя ме очарова от пръв поглед. 
Десетина метра след границата с Македония вече се открива приказна гледка. Цялата страна е построена отгоре, по средата и под планини и едно е сигурно от самото начало – има гледка и всеки поглед наоколо е достоен за пощенска картичка от най-хубавите. Пътят се вие като змия през планините и това предвещава чудесно начало на едно приключение. Малко са местата, които са ми въздействали така – района с къщата до бай Стоян, Венеция през зимата и… Вуно.

Вуно е името на малко селце в южна Албания, струпано от двете страни на крайбрежния път, накацало по почти отвесните склонове на планината, като всяка къща гледа към огледалото на морето. Нощем отсреща свети остров Корфу като дълга линия в морето. Небето е покрито със звезди като в кичозно изрисуван филм – плътно, ярко, с тежък и ясен млечен път над главата ти. Няма как да пропуснеш и падащите звезди, само се запаси с желания.

Във вилата ни чака собственикът. Пенсионирал се е наскоро и вложил спестяванията си в тази къща на 3 етажа, където да се събира с децата си – двете му дъщери са омъжени в чужбина и се връщат в Албания само за големи празници. 

Докато разглеждаме вилата с огромни тераси към морето и маслинови горички в краката ни, няма как да не обърнем внимание на склона до къщата. Той е почти отвесен, с дребни камъни и червена пръст. Такъв е и парцелът, който нашият домакин купил преди няколко години. Как ли се строи на вертикален терен и как се прави градина на такъв терен? Когато търсихме селски имоти преди време, брат ми отказваше да гледа парцели с по-голям от 10% наклон с обяснението, че там и стол не може да сложиш пред къщата – всичко ще пада.

Сутрин, когато слънцето огрее терасите на вила Манол, сред маслиновите дръвчета под къщата се чуват звънците на стада с кози. Въпрос на личен избор е кое предпочиташ да те събуди. А може би се случват и едновременно – слънцето идва със звънците на пъргавите бели животни, които дълго време се точат в правилна нишка през горичките към отсрещния хълм и фермата над морето. 
От всички къщи в селото може би гледката от фермата за кози е най-добра. Голямото варосано каменно здание е кацнало малко преди самия връх на последния хълм над морето. Нищо чудно, че козарят рядко се вясва в селото.

В селото има две кръчми. Те се намират в центъра, от двете страни на шосето. Едната е кръчмата на Лола, а другата – кръчмата на Ана. Всяка си има постоянните посетители. В един от дните в кръчмата на Ана срещам Милве – 87 годишна красива жена, с бяла коса под черна забрадка над черните си дрехи, която всеки ден катери 2 километра в едната посока и слиза с покупките си обратно до къщичката си на склона. Милве местните ми представят като „партизанката” – през войната е била партизанка в Босна с много хора от различни страни, включително и българи. И тя, както и други албанци, казва, че българите са големи хора – високи, яки и силни. Радвам се, че приятелят ми е около 2 метра – няма да развали впечатлението. Милве ме гледа усмихната и ми казва, че съм много красива. Когато я поглеждам с недоумение, тя обяснява, че си личало какво имам в главата – от това изглеждам красива. Известно време обяснява това и на останалите. Хем ми е неудобно, хем ме трогва много. Прегръщам я.

Явно в кръчмата всеки си има прякор. Превежда ми „посланикът” – 40-годишен мъж, собственик на автосервиз в Тирана с две деца и съпруга от Вуно, които почиват в старата семейна къща на жена си в момента. Прякорът му явно се е лепнал от това, че след промените е обикалял Европа в търсене на по-добър живот. Говори английски, испански, руски и френски – съвсем сносно и използваме всичките езици за един ден. На съседната маса седи „генералът” – всъщност бил „майор”, но понеже вече се е пенсионирал, местните са го повишили в звание, което не е достигнал, а му се полагало. До него седи „майсторът” – той е човекът, който се занимава с осветлението и тока в селото. Често селото остава с изключени лампи нощем, защото „майсторът” е прекалил с ракията през деня.

Над нашата вила, от горната страна на пътя, стои красив каменен зид с празни прозорци. От него е останала само фасадата. През два от прозорците дори надничат неприлични маслинови дървета.

Къщата ражда история, която си измисляме на верандата привечер.

Можеш, щом трябва!

Когато не можеш да станеш, ТРЯБВА!
Трябва да станеш,
трябва да се изкъпеш,
трябва да излезеш,
трябва да заговориш,
трябва да се изправиш, вървейки по улицата,
трябва да чуеш музика от вятъра,
трябва да летиш.

След такава практика един ден, скоро, ще видиш, че го можеш :)
Изведнъж цялото това "трябва" се оказва, че го можеш. Можеш да преброиш дъжда и да го накараш да капе нагоре. Можеш всичко.

Позитивно и с усмивка за плюсовете да си сам

Неделя сутрин е, от един месец се будя с дъщеря си до себе си, вместо с любимия мъж. Опитвахме се да останем приятели и се чувахме почти всеки ден, но преди 2 дни установих, че това само удължава агонията и си изключих скайпа, скрих профила му от стената си и изключих чата. Реших, че трябва да поема живота си наново.

Сега правя палачинки – любимо ми е в зимна сутрин. Спомням си колко хубаво беше това занимание на къщата ми в планината, но къщата я продадох миналата година. Важно е обаче да си пазим хубавите моменти, затова запазвам палачинките в неделя!

И така, в неделната сутрин имах време за равносметка, която направих с усмивка и с някои от изводите наистина се забавлявах. Ако сте в подобно положение, дано и вие се позабавлявате с това:

• Ако не живеете с мъж, може да ядете когато и каквото си искате. За един месец отслабнах със 7 килограма, като просто се хранех когато съм гладна и ядях неща, които ми се ядат.
• Може да си носите ноктите червени, а очите зелени, когато искате – какво като на него не му харесват така, ако на Вас Ви харесва и така се чувствате добре?
• Е, когато сутрин гледате хиляди епизоди „Сексът и градът” може и да се замислите, че отсега нататък Ви предстои поредица от кофти секс, и за съжаление около спалнята Ви има трохи от кексчета, а не бурканчета масажно масло, но поне ще чувате комплименти за себе си всяка вечер, когато Ви предстои кофти секс. Ще има и цветя – няма да се налага сама да си купувате цветя за вкъщи. Може би ще има връзка и между букетите – дали ще Ви харесат букетите и дали ще Ви хареса секса след тях?
• Къщата Ви е оправена или може да я оправите за 2 минути, защото само Вие сте разхвърляли из нея и знаете, че на пода в спалнята има макс. 1 чифт чорапи за пране. Гардеробът е под конец. Ако детето е разхвърляло, винаги може да му викнете и да го накарате да си прибере играчките – на любимия и няколко напомняния не помагаха, нали?
• Последната бира в хладилника е за Вас, както и последната чаша вино!
• Социалният Ви живот рязко се обогатява – излизате с компании на нови места, откривате очарованието да ходите в неделя на театър и после в задимени ъндърграунд дупки, имате време за дълги вечери с приятелки в претенциозни заведения, които той никога не е харесвал и да загледате някой мъж не е забранено.
• Шопинг терапията е напълнила гардероба Ви с нови дрехи, с които може да се фръцкате на работни и вечерни срещи и да се чувствате страхотно. Може да сменяте прическата си всяка седмица и да ходите на разкошен масаж. Така рязко започвате да се радвате на хубавото себе си!

Добре де, това не оправя нещата, но междувременно може да си се зарадвате! Дано съм помогнала малко - погледнете на живота си отгоре и го харесайте, защото това е положението!

Глава 2 – Неделя

Iv:
В неделя обичам да правя палачинки.
Баба ми правеше палачинки в неделя, като й бяхме на гости. Няма по-вкусни от нейните палачинки, никога никой не може да ги направи толкова леки, толкова меки, толкова крехки, толкова безумно вкусни – поднесени с безкористната обич на една баба, която вижда внуците си рядко…
Нямаше рецепта :) Когато поисках да се науча и аз да поднасям обич в неделя, тя ми каза: „едно яйце, може и без яйце; чаша брашно; щипка сол и щипка захар; малко сода; малко мляко, може и без мляко…”
Никога не успях да направя като нейните палачинки, но децата ми се радват и на моите. Те не познават палачинките на баба ми, така и не се засякоха в този свят, но аз винаги се опитвам да приличат на нейните.
Щипка сол, щипка захар и много любов в неделя сутрин.

Може ли да обичаме само в неделя? Или предимно в неделя? Или най-много в неделя? А може ли да обичаме без малките жестове на обич и грижа? Може ли да разчитаме, че хората, които обичаме, ще знаят, че го правим, без палачинки, без погалване, без думи?

Mit:
Един делфин ми каза, че това с палачинките не може да го разбере.

Каза:

- ставате рано, за да си правите... амм.. палачинки.

- да, казах аз.

- странно?..

- защо да е странно, всички ядат палачинки

- ами, ние, делфините, не ядем палачинки

- нямате ли кой да ви направи?..

- не, но моята майка прави чудесни мехурчета сутрин.

- значи, палачинка с мехурчета...

Mit:

Има нещо, и това си ти; знам, че го има.

Много за обичане и много мечти.
Нещо като да рисуваш себе си или онези птици недовършени.
Харесвам нещата около теб, защото ти така ги харесваш,
Ако някой се е грижил за мен, то това си ти, никога няма да забравя целувката в кошмара си... Ти си Лъвчо моята лъвица, а и си Бандит.
Бандит - като мляко, препечен хляб и мед - безкомпромисна!
Затова искам да се събуждам до теб!
Затова искам целувката ти!
Затова искам затопления от тялото ти пясък!
Затова искам небето в погледа ти.
Искам да гледам как се събуждаш
и да се смеем заедно. И ще бягам докато не спреш да плачеш. Луната ми е свидетел.

Някъде над дъгата.