Парчета

Парчета от всичко – от време, от чувства, от безумие. Весело или трагично безумие – каквото и както ти дойде.

Пъзелът от тези парчета всеки път е различен – всеки поглед го променя.

Крачка, две, гледаш ли си в краката или взимаш разстоянието на бегом – картинката се сменя на момента.

Наскоро четох нещо умно, което започваше с „искам”. Искам това, искам онова, не искам това, не искам онова. Умно беше, но когато дъщеря ми казва „искам”, аз й казвам, че няма „искам” без „моля”. И не може да искаш без диалог.

Искам да ме разбираш, моля… (Ама трябва да ти говоря, за да ме разбираш, нали?)
Искам да ме приемаш…Моля… (А споменах ли какво да приемеш? И знаеш ли кого приемаш?)

Сглабям си пъзела според настроението. Сега ми е слънчево и картинката е на море, на едно време, което тече бавно и топлината разтапя задълженията.

Ако си сглобя пъзела сама, на кого да го покажа?

Най-много ми тежи несподелената отговорност. Може би това е идеята човек да си търси сродна душа. Чувала съм много теории защо човек има нужда от половинка – за да има свидетел на живота си (fair enough, както се казва), защото търсиш другата си част да станете отново едно цяло (това е от Паулу Куелю, няма да коментирам извън контекста), или просто за да споделяш.

Много симпатичен клип на тази тема:
http://www.youtube.com/watch?v=jXqoRRlITzs

Хайде, Мити, лека нощ… Ако имаш време, мини да сложиш едно парче в пъзела…