Писмо от приятел

Някога бил ли си с някого
по сетива
оголени до последен неврон?
По мисли. По сънища. По (не) разстояния.
По (не) вяра. По студ. По мълчание.
По неживени пра-спомени.
По искри от докосване.
По невъзможност да дишате заедно
без да запалите въздуха.
По лудост. По страсти. По кости.
По еднаквост. По грохотно падане.
По дълги раздели. По тежки сръдни.
По пристигане. По заминаване.
По гръмотевични нощи. По сини луни.
По лъжа. По отворени рани. По страх.
По (не)истина. По вода. По сол. По душа.
Някога бил ли си в някого
дълбоко до дъното? Така
че да вдишаш всичките свои дъна.
И там да останеш
без да можеш да тръгнеш.
Без да виждаш напред. Без да има назад.
Някога бил ли си така Един с някого
че да нямат значение ничии грешки.
Нито гордост. Нито срам и вина.
Да не знаеш чии са сълзите горещи –
дали твоя или друга, (не)чужда тъга.
Някога бил ли си с някого
който единствен е виждал у теб
недостойния звяр захапан от демони
грозно и диво без свян да вилнее?
А после с този звяр е правил любов
и без страх е заспивал до теб укротен
да досънува мита за Язон и Медея.
Бил ли си с някого без никакъв грим?
По жестокост. По слабост. Без воля.
Бил ли си там дето грозно се спуква
всяка маска на Живота от роли?
Там, дето храчиш кръв и плюеш по Бог.
А всъщност се оказва че плачеш.
И си толкова гол. Без листо. По любов.
Бягал ли си от себе си в някого?
Мълчал ли си страшно? Като смърт. Като гроб.
Крещял ли си, когато си искал да плачеш?
Бил ли си едновременно
господар, куче, котка и роб?
Някога бил ли си толкова някого
а той толкова теб
че е напразно всяко усилие
да бъдеш не - него. Освен на парчета.
И тези парчета няма как да съшиеш –
не всички са твои, а от твоите
толкова много… половината липсват.
И е късно след такова докосване
само себе си пак цял да измисляш.
Някога бил ли си толкова Двама
че да няма къде да се скриеш, дори да поискаш.
(А понякога искаш - да спре по две да боли.)
Не можеш, защото вече не знаеш
къде свършва Другият. Къде почваш Ти.
Някога бил ли си всичко това?
Повече друг, отколкото себе си?
И знаеш ли какво е премълчано завръщане?
То е когато след всяко дълго отсъствие
осъзнаваш че изобщо от някого
не си си отивал. Само сляпо си тръгвал.

Надежда Бенинска

Митко, като прочетох това си помислих за теб. Знам, че това искаше. Липсваш ми много, приятелю. Никой не може да замени това, което беше ти за мен. Вече цели 5 години те няма, а аз още чакам да ми пишеш и понякога чувам гласът ти. И скайпът ти мига понякога. И като прочетох тези стихове на Надежда Бенинска, чух гласът ти отново.
Обичам те, самотни Тигре. Благодарна съм, че те имаше и още си част от мен.

В нейните обувки

„Тя ражда деца, в нея живее друг живот – искам да знам какво е усещането. Искам да знам какво е да кървиш всеки месец, за да доказваш, че си жена” – ми каза скоро прекрасен млад мъж. „ И да си толкова красива, че само да седя и да те гледам и да се възхищавам на всяко твое движение”.

Той би искал за малко да усети какво е да си жена. Ако някога си се замислял, обуй обувки на високи токчета, поне.

На осми март, в 12 часа, на Аптека в София.

Тази инициатива се провежда в цял свят, за да обърне вниманието на обществото към насилието срещу жени.

Освен красотата на това да си жена, всеки ден жените се срещат с предизвикателствата да бъдат по-слаби и по-уязвими.

Балкански истории

Всяка къща има своя история. Мисля, че това е всъщност най-ценното в къщите. Стените, камъните, покривите се променят и поправят, но легендите, които вървят с тях правят от една постройка дом.

Има и други знаци, които показват, че от купчината тухли се е получила къща – когато там се настани котка и змия намери място под прага.

Историята за змията ми я разказа един съсед, когато купих първата си къща в провинцията. Възрастен и саможив човек, бай Стоян държеше на две неща – на майка си, която беше минала солидните 90 години, и на домашната ракия, която вареше и препичаше от безбройните джанки в района.

След време отново се сетих за историята със змията във всеки дом, в лятото след като продадох къщата си до бай Стоян. Тръгвайки на почивка в последния момент, избрах Албания. Не знаех нищо за мястото, но една позната ми беше споменала, че било разкошно – и тя не била ходила, но била чувала.

В деня преди тръгването намерихме в Интернет една вила с гледка от скалите към Йонийско море. Получи се, поизпразних кредитната карта и на следващия ден пътувах към Албания.

Тя ме очарова от пръв поглед. 
Десетина метра след границата с Македония вече се открива приказна гледка. Цялата страна е построена отгоре, по средата и под планини и едно е сигурно от самото начало – има гледка и всеки поглед наоколо е достоен за пощенска картичка от най-хубавите. Пътят се вие като змия през планините и това предвещава чудесно начало на едно приключение. Малко са местата, които са ми въздействали така – района с къщата до бай Стоян, Венеция през зимата и… Вуно.

Вуно е името на малко селце в южна Албания, струпано от двете страни на крайбрежния път, накацало по почти отвесните склонове на планината, като всяка къща гледа към огледалото на морето. Нощем отсреща свети остров Корфу като дълга линия в морето. Небето е покрито със звезди като в кичозно изрисуван филм – плътно, ярко, с тежък и ясен млечен път над главата ти. Няма как да пропуснеш и падащите звезди, само се запаси с желания.

Във вилата ни чака собственикът. Пенсионирал се е наскоро и вложил спестяванията си в тази къща на 3 етажа, където да се събира с децата си – двете му дъщери са омъжени в чужбина и се връщат в Албания само за големи празници. 

Докато разглеждаме вилата с огромни тераси към морето и маслинови горички в краката ни, няма как да не обърнем внимание на склона до къщата. Той е почти отвесен, с дребни камъни и червена пръст. Такъв е и парцелът, който нашият домакин купил преди няколко години. Как ли се строи на вертикален терен и как се прави градина на такъв терен? Когато търсихме селски имоти преди време, брат ми отказваше да гледа парцели с по-голям от 10% наклон с обяснението, че там и стол не може да сложиш пред къщата – всичко ще пада.

Сутрин, когато слънцето огрее терасите на вила Манол, сред маслиновите дръвчета под къщата се чуват звънците на стада с кози. Въпрос на личен избор е кое предпочиташ да те събуди. А може би се случват и едновременно – слънцето идва със звънците на пъргавите бели животни, които дълго време се точат в правилна нишка през горичките към отсрещния хълм и фермата над морето. 
От всички къщи в селото може би гледката от фермата за кози е най-добра. Голямото варосано каменно здание е кацнало малко преди самия връх на последния хълм над морето. Нищо чудно, че козарят рядко се вясва в селото.

В селото има две кръчми. Те се намират в центъра, от двете страни на шосето. Едната е кръчмата на Лола, а другата – кръчмата на Ана. Всяка си има постоянните посетители. В един от дните в кръчмата на Ана срещам Милве – 87 годишна красива жена, с бяла коса под черна забрадка над черните си дрехи, която всеки ден катери 2 километра в едната посока и слиза с покупките си обратно до къщичката си на склона. Милве местните ми представят като „партизанката” – през войната е била партизанка в Босна с много хора от различни страни, включително и българи. И тя, както и други албанци, казва, че българите са големи хора – високи, яки и силни. Радвам се, че приятелят ми е около 2 метра – няма да развали впечатлението. Милве ме гледа усмихната и ми казва, че съм много красива. Когато я поглеждам с недоумение, тя обяснява, че си личало какво имам в главата – от това изглеждам красива. Известно време обяснява това и на останалите. Хем ми е неудобно, хем ме трогва много. Прегръщам я.

Явно в кръчмата всеки си има прякор. Превежда ми „посланикът” – 40-годишен мъж, собственик на автосервиз в Тирана с две деца и съпруга от Вуно, които почиват в старата семейна къща на жена си в момента. Прякорът му явно се е лепнал от това, че след промените е обикалял Европа в търсене на по-добър живот. Говори английски, испански, руски и френски – съвсем сносно и използваме всичките езици за един ден. На съседната маса седи „генералът” – всъщност бил „майор”, но понеже вече се е пенсионирал, местните са го повишили в звание, което не е достигнал, а му се полагало. До него седи „майсторът” – той е човекът, който се занимава с осветлението и тока в селото. Често селото остава с изключени лампи нощем, защото „майсторът” е прекалил с ракията през деня.

Над нашата вила, от горната страна на пътя, стои красив каменен зид с празни прозорци. От него е останала само фасадата. През два от прозорците дори надничат неприлични маслинови дървета.

Къщата ражда история, която си измисляме на верандата привечер.

Мравка в океан

Чели ли сте първа глава от книгата на Калин Терзийски «Любовта на 45-годишния мъж»? Наскоро двама човека ми говориха за нея. В тази глава се описва отчаянието, в което можем да живеем всеки ден.

«Ходя изправен, но това силно ме учудва. ... Ще ми се да легна. Всяка секунда си казвам – сега ще се откажа от стоенето прав и ще легна. Няма да вървя изправен, а ще пълзя. Но и за такава смела постъпка ... нямам сили. И затова продължавам да кретам. Аз съм мравка в океан от скръб.»

Е, ще чета по празниците – не за да си скапвам празниците. Странното беше едното обстоятелството, в което чух за нея. Отидох на един от коледните купони преди няколко дни и докато се запознавах с хората там, един от тях ми каза – «аз те познавам». Упс, пак неловка история – много съм разсеяна и трудно запомням имена и лица.

Опитах се да прикрия неловкия момент с усмивка и извинение, но той ме прекъсна – «Не, ти не ме познаваш. Във вторник по обяд се засякохме на Раковска, ти ме погледна в очите и ми се усмихна, докато се разминавахме. Благодаря ти!»

Май пак нещо не разбрах...

«Не разбираш, нали? От не знам колко време никой не ме забелязваше. Ти ме видя на улицата и ми се усмихна. Затова сега съм тук, а утре ще отида и другаде. Ако все още не знаеш за какво говоря, прочети „Любовта…”

Този човек беше усмихнат и малко смутен, но само малко. Дори това му изказване към абсолютно непознат ми се стори доста смело. Снощи отворих книгата и се сетих за усещането на едно много тихо състояние на „Никой”.

И сега продължавам да вървя по улиците, гледам хората и им се усмихвам. Те ми отвръщат с усмивка и очите им грейват.

Понякога си мисля, че светът е пълен с хора, затворени в собственото си отчаяние и да им се усмихнеш може да спаси денят им, ако не живота им.

Какво искам за Коледа?

Ако случайно се спреш тук, приятелю, в търсене на подарък за Коледа, ето няколко идеи:

 - когато съм тъжна, да ме гушнеш и да кажеш, че всичко минава;

 - когато ми е весело, да потанцуваме в хола или върху масата;

 - когато не знам какво да правя, да ме изслушаш и да опиташ да ми дадеш идеи как ти би постъпил на мое място.

Не искам парфюми, дрешки и джунджурии. За Коледа имам нужда от хора

Gypsy time

Хората не трябва да правят неща, които не им харесват. Така губят самоуважение. Това ги прави нещастни задълго.

***
Настроението е най-променливата величина. Тя е в пряка зависимост от времето, слънцето, дъжда, температурата на въздуха, парите в джоба, обажданията на майка ти, количеството алкохол, грубите хора, досадата, комплиментите, добрата храна и компания.
Най-добрия начин, който знам за оправяне на настроението, са "циганските дрехи".

Когато си облечеш дрехите, които казват "аз съм друг и не ми пука", светът започва да изглежда много по-приемлив. Тогава виждаш хората, които ти се усмихват и поздравяват за това, че си различен и не се притесняваш дали ще те приемат. Тези, на които твоят подход им харесва, сами идват при теб.
А още с обличането на тези дрехи си игнорирал останалите.


***
Преди няколко дни, след кофти работен ден, пътувах в автобуса, за да се срещна с приятели. Една възрастна жена от седалката отсреща ме гледаше лошо. Не знам защо, може би и тя имаше кофти ден, може би не й харесах.
Когато ми писна да ме смачква с поглед, бръкнах в чантата си и извадих венецианска карнавална маска, която пред смаяния й поглед вързах на лицето си.
И се усмихнах.

Глава 6 - В очакване на лятото

Iv:

Стъпки по пясъка. Може и без стъпки - когато летиш...

Mit:

Koй е по-свободен, Ив? Този, който лети, или този, който оставя себе си някъде там..

Веднъж бях на кръстопът, вървейки през живота си. Най-красиво бе да се обърна и да видя картината, която бях нарисувал като дете, и да продължа с усмивка!

Iv:

Благодаря ти за този отговор, Мит. Мисля, че си прав.

Но усещането от летенето, колкото и да не оставяш нищо след себе си, освен собственото си удоволствие и мимолетна сянка, е страхотно!

Mit:

Ив. искам да летя и то много искам, а всъщност искам ли много? Та всеки от нас лети.

В сънищата си или на живо, само че трябва да кацнем някъде, за да полетим отново. Всъщност ние сме олицетворение на това кой къде каца.

А там в летенето сме еднакви всички.

И дори сянката носи живот, Ив.

Iv:

Има мигове, когато не искаш да оставяш стъпки. Когато е по-безболезнено да си прелетял около нещата край теб, без да ги докоснеш и те да докоснат теб. Само да си се насладил на красотата отгоре.

Глава 1 - Сутрин

Iv:
Сутрин обичам само миризмата на кафе. Въпреки, че пия Нескафе Класик за закуска, чисто и черно, то не носи онзи приятен аромат от рекламите на Якобс, които биха отклонили и дядо Коледа за една димяща чаша. Ако ми направиш друго кафе, филтърно, турско или еспресо, ще стана с удоволствие, но сигурно няма да го изпия. Благодаря ти за уютния аромат на започващия ден.

Като изследовател, смея да твърдя, че всеки заклет кафепиец (какъвто съм аз) пие кафето си винаги по един и същи начин – от гледна точка на захар, сметана, дължина на кафето. Аз не. Понякога го пия черно, понякога- с мляко, понякога дори със захар. Но първото винаги е черно и чисто, и е Нескафе Класик. Без бисквитки, без шоколадче, понякога с цигара. Една лъжичка Нескафе и 150 мл гореща вода, в порцеланова чаша, по възможност. Ти как си пиеш кафето?

Мисля, че ако имаш претенции да познаваш някого, как си пие кафето е едно от основните неща, които трябва да знаеш. Не само, защото така събуждането е по-приятно, може да не се събуждате заедно. Може да пътувате заедно. Или да прекарвате неделните си следобеди на приятно място. Или да вечеряте заедно. И всичко това е кафе. Кафето е да ти пука, а приятелите е редно да са топли и вкусни, с леко горчив привкус на събуждане, уют и реалност.

Mit:

Обожавам миризмата на кафе. Всеки път, за мен кафето е като ново начало. Пия всякакво кафе, но обичам силните кафета, между другото с кофеин или без - няма значение. Важен е аромата. И го пия обикновено дълго, за да му се насладя максимално. За мен кафето е отражение на деня на човека. Някои пият много късо, като италиянците например, като „шот”. Или като спортистите, с къс старт. Аз обичам да му се наслаждавам дълго, но задължително чисто - без сметана, мляко, алкохол или каквото и да е. Просто ако ще е кафе, да е кафе в порцеланова чаша, за да изстива бавно, а и самата чаша да става част от живота му. Същото важи и за кафемашината - и тя се обгрижва, например винаги пускам една чиста гореща вода, за да се загрее пътя му. И винаги я изчаквам около 30 мин. Кафето си е религия. Но наистина за мен е отражение на деня ти. А ако ме изненадат с наистина хубаво приготвено кафе на непознато или познато място, е прекрасно, защото е един непознат ден. В моя опит с кафето безкофеиновото кафе е най-добрият заместник на алкохола.

Iv:

Кафето се пие горчиво, за да ти е сладък денят, ми казаха :) Уютен аромат, целувка на закуска и горчиво кафе - пожелавам ти страхотен ден!

Последните думи си спомням.
последни, прощални слова.
Целуна ръката ми хладна
и каза: "Ти беше Звезда.
А те, все пак, знаеш ли, нивга
не излизат от своя път.
Прощавай!" Трамвайната спирка
потъваше в каменен вик.
Усетих кръвта във страните,
но знаех, че нямам вина.
Аз помня словата прощални,
ти каза, че бях аз звезда -
такова студено светило,
загубило пътя в нощта...
Но всичко е вече отминало,
сега е дошла утринта.
Залязват звездите последни,
настъпва отново - денят!
Прощавай, усмивчице земна.
Отивам си. Сбогом. Звезда.