Кожата ми ще забрави

Кожата ми ще забрави

следите от дъха ти нощем по себе си

усещането на ръцете ти

и своя трепет

И малките частици смях във склерите

ще станат капки дъжд и ще попият

извивките на устните ми

И устните ми ще пресъхнат

като завинаги, но не е истина

защото някой ден

ще се събудя във пустинята

и там ще има дъжд 

и капките му ще измият

следите на дъха ти и ръцете ти

от мислите ми

Непостоянство

Знаеш ли,

            исках към теб да вървя,

исках много, безкрай да обичам,

исках тези червени зори

с твойто име сега да наричам,

исках тези горещи звезди

с твоя глас да ме викат в пространството,

исках силно сега да боли,

да ме пари до сълзи

                        непостоянството…

Продължение

… А тези наши нощи,

                        прекарани без сън,

                                    до прозореца?

Звездите, събрали надежди –

                                    хиляди!

А нашият девствен дъжд

във тополите,

А стрехата, погребала полети?

А брега, всяка вечер бленуван?

А вълните, удавени в пясъка?

Те сега ще измият до дъно

и калта,

и цъфтежа,

и блясъка…

Щастието боли

Ние бяхме щастливи, нали?

Ние бяхме безкрайно щастливи!

Ние имахме свои зори,

свои залези, отливи, приливи…

Ние пазихме в нас топлина,

а сега сме такива студени!

Бяхме с теб под дъжда – у дома,

а сега сме с теб сухи и земни.

Толкоз много сълзи – за какво?

Разстояния винаги има.

има пътища, блясък и ров,

ненапълнен догоре със истини…

И вали изкупителен дъжд…

Колко чаках така да вали!

Да поеме скръбта наведнъж.

Всяко щастие силно боли.

Пробуждане

Усещаш ли дъжда във клоните, в листата?
Дъха му на червено вино чувстваш ли?

А стъпките, поели тъжно в мрака?

Очите на чудовище от приказка?

Виж – цял живот забързан си за някъде

и не намираш време да прогледнеш,

лицето ти изтръпна от очакване,

ръцете ти – от вечно напрежение.

Поспри, измий уплахата в дъжда,

и скоростта, и ореола.

Ще се събудиш в тишина

и всичко ще е като ново.