Писмо от приятел

Някога бил ли си с някого
по сетива
оголени до последен неврон?
По мисли. По сънища. По (не) разстояния.
По (не) вяра. По студ. По мълчание.
По неживени пра-спомени.
По искри от докосване.
По невъзможност да дишате заедно
без да запалите въздуха.
По лудост. По страсти. По кости.
По еднаквост. По грохотно падане.
По дълги раздели. По тежки сръдни.
По пристигане. По заминаване.
По гръмотевични нощи. По сини луни.
По лъжа. По отворени рани. По страх.
По (не)истина. По вода. По сол. По душа.
Някога бил ли си в някого
дълбоко до дъното? Така
че да вдишаш всичките свои дъна.
И там да останеш
без да можеш да тръгнеш.
Без да виждаш напред. Без да има назад.
Някога бил ли си така Един с някого
че да нямат значение ничии грешки.
Нито гордост. Нито срам и вина.
Да не знаеш чии са сълзите горещи –
дали твоя или друга, (не)чужда тъга.
Някога бил ли си с някого
който единствен е виждал у теб
недостойния звяр захапан от демони
грозно и диво без свян да вилнее?
А после с този звяр е правил любов
и без страх е заспивал до теб укротен
да досънува мита за Язон и Медея.
Бил ли си с някого без никакъв грим?
По жестокост. По слабост. Без воля.
Бил ли си там дето грозно се спуква
всяка маска на Живота от роли?
Там, дето храчиш кръв и плюеш по Бог.
А всъщност се оказва че плачеш.
И си толкова гол. Без листо. По любов.
Бягал ли си от себе си в някого?
Мълчал ли си страшно? Като смърт. Като гроб.
Крещял ли си, когато си искал да плачеш?
Бил ли си едновременно
господар, куче, котка и роб?
Някога бил ли си толкова някого
а той толкова теб
че е напразно всяко усилие
да бъдеш не - него. Освен на парчета.
И тези парчета няма как да съшиеш –
не всички са твои, а от твоите
толкова много… половината липсват.
И е късно след такова докосване
само себе си пак цял да измисляш.
Някога бил ли си толкова Двама
че да няма къде да се скриеш, дори да поискаш.
(А понякога искаш - да спре по две да боли.)
Не можеш, защото вече не знаеш
къде свършва Другият. Къде почваш Ти.
Някога бил ли си всичко това?
Повече друг, отколкото себе си?
И знаеш ли какво е премълчано завръщане?
То е когато след всяко дълго отсъствие
осъзнаваш че изобщо от някого
не си си отивал. Само сляпо си тръгвал.

Надежда Бенинска

Митко, като прочетох това си помислих за теб. Знам, че това искаше. Липсваш ми много, приятелю. Никой не може да замени това, което беше ти за мен. Вече цели 5 години те няма, а аз още чакам да ми пишеш и понякога чувам гласът ти. И скайпът ти мига понякога. И като прочетох тези стихове на Надежда Бенинска, чух гласът ти отново.
Обичам те, самотни Тигре. Благодарна съм, че те имаше и още си част от мен.

Изчезвам

Изчезвам. Трябва да изчезна, все едно ме е нямало няколко години, все едно животът ми през това време не се е състоял. Изпарявам се като капка на котлона, просто капка вода – без следа. Всеки друг от тук нататък има повече право върху „досега наречения мой живот” от мен.

Не искам да виждам кръгове от чаши по масите, листчета по чекмеджетата или отворено бурканче от сладко.

Изтривам файловете, забърсвам прахта и следите и почвам отначало. Като нищо да не се е случило. Не се е случило на мен, беше една история, която ми разказаха. И затова ще се опитам да не ме боли за чуждите истории.

 

Изгубих душата си в мрака –

Не ще я намеря задълго.

Остана пред прага да чака

Уста, онемяла от дългове.

Останаха пръсти да молят

За малко сълзи във очите.

Остана дъждът да говори

за времето, дето отмина.

И пак е есен, пазете Вселената!

Заедно с по-хладните вечери и пожълтелите листа, в бита ми се настанява бавно меланхолията. Не съм сама, обаче, както гледам. Все повече мои познати се „екзистенциализират” през есента.

Всяка есен смисълът на живота бива преосмислян от грамадна маса от хора. Какво ли й е на Вселената с всички тези мисли пратени в космоса! Фейсбук няма да го мисля сега, сигурно печели от това, но във Вселената мисля, че се образува голяма черна дупка наесен, в която е тотален хаос и драма.

Мога да помогна само на себе си и 1-2ма други.

Повтарям си, че това е просто есен, само следващия сезон. 
Основно на хората през есента започва да им липсва живота. Сядат в очакване. 

Ама той животът… той отдавна е започнал, няма какво да го чакаме.

Ако някой все още чака, нека спре да попита едно дете или старец за живота – при тях няма свободен миг от любопитство, съзерцание и милионите други неща, които ни поднася животът. Всеки ден е важен и красив, когато го очакваш.

Пожелавам ви красива есен, шарена, малко слънчева и малко мокра, с красиви облаци и топъл дъх на любимия човек.

Усилете музиката, за да не чувате глупостите в главата си и отворете прозореца, за да излезе вируса!


И препочъчвам да се научите да свирите есента, дори на бюрото в офиса, за да я овладеете.

Писмо 1

Здравей Мите,

Тъжно ми е, че те няма.
Явно няма как, всички се изкушаваме да вярваме, че имаме време за всичко.
Не мога да повярвам, че си постигнал толкова (това изречение го трих няколко пъти и не мога да напиша какво си постигнал, само ти си знаеш докъде си стигнал).
Надявам се да гледаш отвисоко сега.
В някаква степен си гледал отвисоко винаги.
Може би в това е бил проблема, а може би не, може би не е имало проблем дори.

Днес се запознах с Мира. Тя познава един друг човек, какъвто аз не съм познавала.

Ти беше мил и срамежлив, леко неуверен, но достатъчно здравословно възпитан, за да си толкова социално интелигентен, колкото наистина успяваше да привлечеш хората около себе си.

Глупости.
[15.3.2010 ã. 15:07:21] Dimitar Yurukoff: Kak si Iv.? ;)
[15.3.2010 ã. 15:09:23] ivabel: 4удесно, Мити, ти?
Липсваш ми.
Когато имах нужда, успя да ме изкараш от черупката. Виждах, че си самотен и виждах, че викаш за помощ. Но като не искаш да поемеш подадена ръка, никой не може да ти я натика насила.
Не мога да повярвам, че няма да се обадиш. Няма да ми пуснеш поредния текст, който трябва да поправя, за да има смисъл и да е четим.

„Ив, как се пише нежността? С едно или 2 т?”

Яд ме е на теб, Мити.
Не си бил толкова лесен за всеки ден, колкото си бил за вечността.
[12.3.2010 ã. 15:38:00] Dimitar Yurukoff: Не лесен съм, но да ми е интересно и ново.
Довиждане, приятелю.
Исках да ти пиша повече, и за Тигрите, и за теб, и за мен, и за търсенето.

Явно не сега.

Благодаря ти

Мите,
Благодаря ти, че беше част от моя свят.
Почивай в мир. И приятен полет, Тигре :)
Липсваш ни.
Ива

Глава 8 - Сън

Mit:

да бе ти тази да...
... да чуя усмивката ти,
... да докосна дъха ти,
... да вдишам съня ти,
... да усетя погледа ти,
... да видя топлината ти...
да, сънят е началото.

Iv:
Сънувах, че черупката вътре в мен се пропука. Въпреки, че ме беше страх, се оказа, че не боли. Всъщност светът стана сякаш малко по-цветен.
Като се събудя, ще видя дали е истина.

Мисля да си я позапазя (черупката) за известно време, за да ме пази от вятъра на брега, ако задуха.

Глава 2 – Неделя

Iv:
В неделя обичам да правя палачинки.
Баба ми правеше палачинки в неделя, като й бяхме на гости. Няма по-вкусни от нейните палачинки, никога никой не може да ги направи толкова леки, толкова меки, толкова крехки, толкова безумно вкусни – поднесени с безкористната обич на една баба, която вижда внуците си рядко…
Нямаше рецепта :) Когато поисках да се науча и аз да поднасям обич в неделя, тя ми каза: „едно яйце, може и без яйце; чаша брашно; щипка сол и щипка захар; малко сода; малко мляко, може и без мляко…”
Никога не успях да направя като нейните палачинки, но децата ми се радват и на моите. Те не познават палачинките на баба ми, така и не се засякоха в този свят, но аз винаги се опитвам да приличат на нейните.
Щипка сол, щипка захар и много любов в неделя сутрин.

Може ли да обичаме само в неделя? Или предимно в неделя? Или най-много в неделя? А може ли да обичаме без малките жестове на обич и грижа? Може ли да разчитаме, че хората, които обичаме, ще знаят, че го правим, без палачинки, без погалване, без думи?

Mit:
Един делфин ми каза, че това с палачинките не може да го разбере.

Каза:

- ставате рано, за да си правите... амм.. палачинки.

- да, казах аз.

- странно?..

- защо да е странно, всички ядат палачинки

- ами, ние, делфините, не ядем палачинки

- нямате ли кой да ви направи?..

- не, но моята майка прави чудесни мехурчета сутрин.

- значи, палачинка с мехурчета...

Mit:

Има нещо, и това си ти; знам, че го има.

Много за обичане и много мечти.
Нещо като да рисуваш себе си или онези птици недовършени.
Харесвам нещата около теб, защото ти така ги харесваш,
Ако някой се е грижил за мен, то това си ти, никога няма да забравя целувката в кошмара си... Ти си Лъвчо моята лъвица, а и си Бандит.
Бандит - като мляко, препечен хляб и мед - безкомпромисна!
Затова искам да се събуждам до теб!
Затова искам целувката ти!
Затова искам затопления от тялото ти пясък!
Затова искам небето в погледа ти.
Искам да гледам как се събуждаш
и да се смеем заедно. И ще бягам докато не спреш да плачеш. Луната ми е свидетел.

Някъде над дъгата.