Момчето от училище

Добре си спомням колко меки бяха веждите му. Спомням си и усещането от кожата му… минаха 25 години, но той бе ученическата ми любов.

Беше лошото момче, мързеливото, некомформисткото, най-високият в класа (беше руснак, състезател на висок скок). Обикновено имаше цигара, висяща от устата му, главата му беше леко наклонена, за да се виждаме при моите метър и шейсет, и ръцете му бяха нежни, с дълги пръсти.

Когато си заминаваше за Русия ми изпрати по негов приятел огромен букет жълти рози – любимите ми. И досега това е единственият голям букет жълти рози, които съм получавала.

Момчето от училище.

Днес го чух за първи път след 25 години, по телефона. Като замина ми пишеше писма, всеки ден получавах писма от него в продължение на 2 години. Дали пътувах или сменях адреса си – той ми пращаше писма и ме намираше. Аз май му написах 1 или две, може и да не съм. Не заради нещо, просто не писах. Но помнех ръцете му, усмивката, веждите, розите, четях писмата му с интерес. Като днес, само дето не смея да отворя писмата – да, пазя ги.

Той е женен от 20 години, има 2 дъщери и ми каза за брака си, че смята, че това е завинаги. Аз съм 2 пъти разведена, живея с любим човек без перспектива във връзката и малко му завиждам – толкова, колкото и се радвам, че нещо хубаво се е случило на обичан човек.

Чудесно е да чуеш за някой близък, че е щастлив. Малко са връзките, които имаме след училище, за които да си спомняме с добро J

Ако наистина си щастлив, както се надявам, Гоша, ще покажеш това на жена си.  Ако не го направиш, вероятно си щастлив в онова измерение, което не познавам, а бих искала понякога – да не знам нищо, защото незнанието е като да не съществува някакво друго измерение.

Аман от други измерения. Хайде всички да живеем наистина щастливо, или това го няма при дългите връзки?

Щастието боли

Ние бяхме щастливи, нали?

Ние бяхме безкрайно щастливи!

Ние имахме свои зори,

свои залези, отливи, приливи…

Ние пазихме в нас топлина,

а сега сме такива студени!

Бяхме с теб под дъжда – у дома,

а сега сме с теб сухи и земни.

Толкоз много сълзи – за какво?

Разстояния винаги има.

има пътища, блясък и ров,

ненапълнен догоре със истини…

И вали изкупителен дъжд…

Колко чаках така да вали!

Да поеме скръбта наведнъж.

Всяко щастие силно боли.

Сън

Кажи – видя ли Щастието?

Видя ли златната му плитка?

Онез очи – парчета морска пяна,

И белоснежната усмивка?

Усети ли гласа му развълнуван?

Играеше по слънчевия пясък…

Прегръщаше разчупените миди….

Ти сякаш беше полудял

от щастие.

Gypsy time

Хората не трябва да правят неща, които не им харесват. Така губят самоуважение. Това ги прави нещастни задълго.

***
Настроението е най-променливата величина. Тя е в пряка зависимост от времето, слънцето, дъжда, температурата на въздуха, парите в джоба, обажданията на майка ти, количеството алкохол, грубите хора, досадата, комплиментите, добрата храна и компания.
Най-добрия начин, който знам за оправяне на настроението, са "циганските дрехи".

Когато си облечеш дрехите, които казват "аз съм друг и не ми пука", светът започва да изглежда много по-приемлив. Тогава виждаш хората, които ти се усмихват и поздравяват за това, че си различен и не се притесняваш дали ще те приемат. Тези, на които твоят подход им харесва, сами идват при теб.
А още с обличането на тези дрехи си игнорирал останалите.


***
Преди няколко дни, след кофти работен ден, пътувах в автобуса, за да се срещна с приятели. Една възрастна жена от седалката отсреща ме гледаше лошо. Не знам защо, може би и тя имаше кофти ден, може би не й харесах.
Когато ми писна да ме смачква с поглед, бръкнах в чантата си и извадих венецианска карнавална маска, която пред смаяния й поглед вързах на лицето си.
И се усмихнах.

Как се създават връзки?

Няма връзка, ако не поемеш отговорност. Така си мисля.
Какво имам предвид?
Ако не поемеш отоговорност за работата си, не ти пука за нея;
Ако не се погрижиш за къщата си, ти си просто гост в хотел;
Ако не поемеш отговорност към приятелите си (да им се обаждаш, помагаш) , те са просто хора във Фейсбук;
Ако не поемеш отговорност за връзката си, тя е просто секс или съжителство.
Имате ли друг отговор? Сигурно има много други теории, като "да се обичаме с отворени очи" (Хорхе Букай - всеки си е индивид и ние само си помагаме да бъдем по-добре един с друг), или функцията на притежанието - "аз съм за теб всичко и ти си за мен всичко", но не мисля, че те изключват отговорността.

тц

Тц, не ми харесва да съм тиха, докато си другаде.
Тц, не ми харесва да ме няма в половината ти живот.
Тц, няма нужда да ми обясняваш. Твоят живот си е твой, но аз не се срамувам от своя.
Лека нощ, където и да си...
Знам, че това не ти е достатъчно, но разбери ме - аз няма къде да избягам от своя. И не искам. Той си е мой, какъвто и да е - харесвам го.

Парчета

Парчета от всичко – от време, от чувства, от безумие. Весело или трагично безумие – каквото и както ти дойде.

Пъзелът от тези парчета всеки път е различен – всеки поглед го променя.

Крачка, две, гледаш ли си в краката или взимаш разстоянието на бегом – картинката се сменя на момента.

Наскоро четох нещо умно, което започваше с „искам”. Искам това, искам онова, не искам това, не искам онова. Умно беше, но когато дъщеря ми казва „искам”, аз й казвам, че няма „искам” без „моля”. И не може да искаш без диалог.

Искам да ме разбираш, моля… (Ама трябва да ти говоря, за да ме разбираш, нали?)
Искам да ме приемаш…Моля… (А споменах ли какво да приемеш? И знаеш ли кого приемаш?)

Сглабям си пъзела според настроението. Сега ми е слънчево и картинката е на море, на едно време, което тече бавно и топлината разтапя задълженията.

Ако си сглобя пъзела сама, на кого да го покажа?

Най-много ми тежи несподелената отговорност. Може би това е идеята човек да си търси сродна душа. Чувала съм много теории защо човек има нужда от половинка – за да има свидетел на живота си (fair enough, както се казва), защото търсиш другата си част да станете отново едно цяло (това е от Паулу Куелю, няма да коментирам извън контекста), или просто за да споделяш.

Много симпатичен клип на тази тема:
http://www.youtube.com/watch?v=jXqoRRlITzs

Хайде, Мити, лека нощ… Ако имаш време, мини да сложиш едно парче в пъзела…

В мъглата

"Тя отиде до един чин под амвона и коленичи. Не знам дали се молеше и на кого, но аз мислех вече само за деня, когато я чаках в катедралата на Оснабрюк. Тогава бях преоткрил един човек, когото не бях познавал преди и който с всеки изминат ден бе ставал за мен по-чужд и по-близък. Сега бе същото, ала чувствувах, че тя ми се изплъзваше някъде, където няма имена — само тъмнина и може би неизвестни закони на тъмнината, — тя се бунтуваше и се завръщаше, ала вече не ми принадлежеше така, както исках да си внуша, а може би и никога не ми е принадлежала повече; та кой ли принадлежи някому и какво означава това: съпринадлежност, тази бюргерска дума на безнадеждна илюзия? Ала всеки път, когато се завръщаше, както го наричаше тя, за един час, за един поглед, за една нощ, аз си представях, че съм някакъв счетоводител, който не трябва да пресмята, а без да пита, да приема една скиталка, една нещастница, една любима, прокълната! Знаем, че за това съществуват други названия — евтини, прибързани и неубедителни — ала нека те останат за други отношения и за хора, които вярват, че техните егоистични закони са оброк пред бога. Самотата търси другар и не пита кой е. Не знаеш ли това, значи никога не си бил самотен, а сам.


…Мигът стана за нас всичко. Идният ден се намираше в безкрайната далечина. Когато Хелен се събуждаше, почваше денят, а когато спеше и аз я чувствувах до себе си, започваше лъкатушенето между надежда и безутешност, изграждането на планове върху въздушни основи, на прагматични чудеса и на една философия „да задържиш още“ и да забравиш, която угасваше в ранни зори и се удавяше в мъглата. "

Ерих Мария Ремарк,   "Нощ в Лисабон"

Глава 6 - В очакване на лятото

Iv:

Стъпки по пясъка. Може и без стъпки - когато летиш...

Mit:

Koй е по-свободен, Ив? Този, който лети, или този, който оставя себе си някъде там..

Веднъж бях на кръстопът, вървейки през живота си. Най-красиво бе да се обърна и да видя картината, която бях нарисувал като дете, и да продължа с усмивка!

Iv:

Благодаря ти за този отговор, Мит. Мисля, че си прав.

Но усещането от летенето, колкото и да не оставяш нищо след себе си, освен собственото си удоволствие и мимолетна сянка, е страхотно!

Mit:

Ив. искам да летя и то много искам, а всъщност искам ли много? Та всеки от нас лети.

В сънищата си или на живо, само че трябва да кацнем някъде, за да полетим отново. Всъщност ние сме олицетворение на това кой къде каца.

А там в летенето сме еднакви всички.

И дори сянката носи живот, Ив.

Iv:

Има мигове, когато не искаш да оставяш стъпки. Когато е по-безболезнено да си прелетял около нещата край теб, без да ги докоснеш и те да докоснат теб. Само да си се насладил на красотата отгоре.

Глава 3 - Нощем

Mit

Там където стъпвах, луната бе боса и ме носеше с ръцете на делфина.

Отвъд луната млечният път пееше, реех се по вълните надалеч и толкова прям към себе си. Чух гласа ти, дете, и той ме върна, и заедно с луната запяхме.

Не спирахме дори и наум, за слънцето пеехме, за звездите, за нашите сълзи.

Стъпки в пясъка.

Светлината ме заля и усетих най-нежното, и това, за което се молех цяла нощ.

Обърнах се и те видях, обикнах те отново, сякаш хиляди пъти преди бяха обичам те.

Iv:
Първо ме погали тишината. Беше свободната тишина, в която звучи музика на цял един свят. Ти беше цял един свят, който си пожелаваме само, когато заплачем от изтощение.

После беше тъмнината. Искряща от допир, от усещане за жажда, тъмнината на физическо желание. Тъмнината, която може да хвърля сенки върху нас, когато собствената воля е безсилна. Тази тъмнина движи мускулите, блъска вълните, спира приливите, смачква тишината, люлее Луната.

Mit:
Вълната ме погали. Надигнах се и я погледнах, а не знаех накъде да гледам.
Следващата ме заля. Не знаех какво да кажа.
Плачех, правейки мънички вълни.
 
Дали си там всяка сутрин - не зная, но зная, че ако се обърна на обед само за теб и ти си там. Слънцето следва погледа ми и виждам отражението му.

***
Тигърът се обърна и попита луната: „А ти как решаваш проблемите си?”
- Ами, малко се затварям в себе си.
- Колко малко?
- Ами толкова, че ме няма.
- Хммм - проръмжа той и леко се поразходи. - Добре, а после?
- Изгрявам отново.
- Ааа, значи ти си била. Мисля, че ще е по-добре да сме заедно. (Тигърът загледа опашката си).

Iv:
- А ти ще ме пазиш ли? - попита Луната. - Не ме е страх от теб, страх ме е от лятото, когато съм малка и незабележима... През зимата съм силна - тогава аз ще те пазя. През зимата виждам отвисоко и светя дълго, ще ти показвам пътя. Тогава светлината ми е мека и обикалям близо до земята – ще се чувстваш като у дома си, когато си с мен.

Mit:
Тигърът бяга цяла нощ. Бяга много - понякога само си тичаше, после бягаше. Хей така, толкова и нашир и надлъж, че срещна Джени, която излязла да бяга в ръжта. Търсела да целуне някой.
- Добре, Джени, защо бягаш, като мен и защо в ръжта? - Той тичаше по пътя.
- Тигър, имал ли си приятел? Който да ти даде една топла супа и да бягаш отново, без да знаеш накъде и без да те питат?
Тигърът се позамисли...
- Знаеш ли Джени, не те разбирам, аз тичам - бягам, но нямам много приятели, и не съм мислил накъде бягам.
- А срещна ли някого? Срещна ли целувка? Дават ли топла супа? Tака казват хората, че се дават тези неща... Нали си тигър - поне на теб да дават. Ох, забрави.
- Не знам, може би само искам нещо истинско тигърско... Като целувка, Джени.
- Май, всички това търсим, Тигър.

- Къде е звездата? попита Джени.

- Коя звезда?
- Ами всеки си има... Аз май си имам много. Виж небето.
- Колко много Джени, ти искаш всичките звезди?
- Да, Тигър, ти колко искаш?
- Една-единствена, Джени, и затова е една.
- Какво пък толкова; не мога ли да имам всички...?
- Обичам я, Джени. Знаеш ли какво е да обичаш? Да намериш отражението й навсякъде. На една-единствена? Само на една.
- Тигър, а искал ли си да я напуснеш и да имаш всички?
- Да, Джени, но си е е моята звезда и искам целия свят да го знае.
- Кое Тигър, да обичаш ли или да имаш звезда?
- Да обичаш, Джени, много е хубаво. Искаш ли да опиташ?
- Искам.
- Намери своя Тигър, тогава.
- Защо пък Тигър, а и май нямам сили, Тигър.
- Тогава той ще те намери. Хммм, ще видиш ти. Не знаеш колко е хубаво. Ние никога не се предаваме.
- Един се предаде на табла веднъж.....
- И какво?
- Ами нищо, изигра още две игри.
- Бе малко разсеян, бе се влюбил.
- В кого, Тигър?
- Никой не го е питал, а и едва ли някой е питал въобще.
- Мога ли все пак да знам?
- Всички ще разберат. Когато му дойде времето.
- Обичат ли се истински, Тигър?
- Когато му дойде времето. Не гледай звездите, просто намери своята.
- А как става това? Как да я позная, без да гледам нагоре?
- Дай й искрица Джени. И ще я познаеш.

Тигъра ръмжеше и клатеше глава, бе му скучно, обичаше звездите, но не така. Самотен, хммм... Хич не му харесваше да е така.
Но нещо просветна за миг. Хммм... пак на герои се правят. Но светеше някак си тигърско. И се озадачи.
Все пак се загледа в светлинката. И реши ..... Затича се с всичката възможна сила, която имаше, тя толкова блестеше, че се превърна в нещо различно от светлинка в нощта - бе неговата цел.
Бяга дълго и надалеч, той знаеше, че трябва да я хване, харесваше му как се реее и му бяга, посягаше с лапите си да я хване, да я докосне.
Толкова искаше; струваше му се, че пеят една и съща песен - звучеше в ушите му. Да, бе тигърско, бе преследване и я намери.
Намери падналата звезда, учуди се, и се направи, че не я вижда. После се обърна и я погледна отново. Бе толкова красива. Светеше все едно се познаваха.
Не вярваше, че е я намерил. Бе я загубил отдавна, си мислеше. Ухаеше на това, за което си бе мислил, за...
Извърна се и я побутна с нос и тя започна да свети по-ярко. Скочи уплашен, отдалечи се 2 крачки, но пак се обърна, тя светеше все по-силно.
Какво си ти? - помисли си той, хах....накара ме да скачам към теб.... после да бягам.... сега светиш и не мога да те оставя, какво си ти?
Звездичката не отговори. Тигъра си мислеше и сумтеше, озадачен.

Звездичката просто си светеше. Не отговаряше. Тигъра продължи да обикаля и да си мисли.
Знаеш ли, - каза Тигъра, - май съм те търсил цял живот и пък ей така те обичам.

Звездата знаеше, че я обичат, и светеше колкото може.

Тигърът бе тъжен, прибра се там, където бе неговият дом сега. Високо дърво се извисяваше, но не пречеше на звездите. Погледна и се замисли; бе пуснал всички сетива в себе си да бягат надалеч, искаше да се наслади на гордоста си. Гледаше и не мигаше. А всичко бе толкова красиво, знаеше, че обича и искаше да запази този момент... Чу музика. Мъничка музика, на фона на всички останали звуци - игнорирани. Почуди се откъде идва; започна да се върти и да търси, отново всичко се събуди, само за да открие и да запази тази ефимерна искрица. Скочи и я видя. Мъничка светулка. Неговата искрица.

Глава 1 - Сутрин

Iv:
Сутрин обичам само миризмата на кафе. Въпреки, че пия Нескафе Класик за закуска, чисто и черно, то не носи онзи приятен аромат от рекламите на Якобс, които биха отклонили и дядо Коледа за една димяща чаша. Ако ми направиш друго кафе, филтърно, турско или еспресо, ще стана с удоволствие, но сигурно няма да го изпия. Благодаря ти за уютния аромат на започващия ден.

Като изследовател, смея да твърдя, че всеки заклет кафепиец (какъвто съм аз) пие кафето си винаги по един и същи начин – от гледна точка на захар, сметана, дължина на кафето. Аз не. Понякога го пия черно, понякога- с мляко, понякога дори със захар. Но първото винаги е черно и чисто, и е Нескафе Класик. Без бисквитки, без шоколадче, понякога с цигара. Една лъжичка Нескафе и 150 мл гореща вода, в порцеланова чаша, по възможност. Ти как си пиеш кафето?

Мисля, че ако имаш претенции да познаваш някого, как си пие кафето е едно от основните неща, които трябва да знаеш. Не само, защото така събуждането е по-приятно, може да не се събуждате заедно. Може да пътувате заедно. Или да прекарвате неделните си следобеди на приятно място. Или да вечеряте заедно. И всичко това е кафе. Кафето е да ти пука, а приятелите е редно да са топли и вкусни, с леко горчив привкус на събуждане, уют и реалност.

Mit:

Обожавам миризмата на кафе. Всеки път, за мен кафето е като ново начало. Пия всякакво кафе, но обичам силните кафета, между другото с кофеин или без - няма значение. Важен е аромата. И го пия обикновено дълго, за да му се насладя максимално. За мен кафето е отражение на деня на човека. Някои пият много късо, като италиянците например, като „шот”. Или като спортистите, с къс старт. Аз обичам да му се наслаждавам дълго, но задължително чисто - без сметана, мляко, алкохол или каквото и да е. Просто ако ще е кафе, да е кафе в порцеланова чаша, за да изстива бавно, а и самата чаша да става част от живота му. Същото важи и за кафемашината - и тя се обгрижва, например винаги пускам една чиста гореща вода, за да се загрее пътя му. И винаги я изчаквам около 30 мин. Кафето си е религия. Но наистина за мен е отражение на деня ти. А ако ме изненадат с наистина хубаво приготвено кафе на непознато или познато място, е прекрасно, защото е един непознат ден. В моя опит с кафето безкофеиновото кафе е най-добрият заместник на алкохола.

Iv:

Кафето се пие горчиво, за да ти е сладък денят, ми казаха :) Уютен аромат, целувка на закуска и горчиво кафе - пожелавам ти страхотен ден!

Последните думи си спомням.
последни, прощални слова.
Целуна ръката ми хладна
и каза: "Ти беше Звезда.
А те, все пак, знаеш ли, нивга
не излизат от своя път.
Прощавай!" Трамвайната спирка
потъваше в каменен вик.
Усетих кръвта във страните,
но знаех, че нямам вина.
Аз помня словата прощални,
ти каза, че бях аз звезда -
такова студено светило,
загубило пътя в нощта...
Но всичко е вече отминало,
сега е дошла утринта.
Залязват звездите последни,
настъпва отново - денят!
Прощавай, усмивчице земна.
Отивам си. Сбогом. Звезда.