Някога бил ли си с някого
по сетива
оголени до последен неврон?
По мисли. По сънища. По (не) разстояния.
По (не) вяра. По студ. По мълчание.
По неживени пра-спомени.
По искри от докосване.
По невъзможност да дишате заедно
без да запалите въздуха.
По лудост. По страсти. По кости.
По еднаквост. По грохотно падане.
По дълги раздели. По тежки сръдни.
По пристигане. По заминаване.
По гръмотевични нощи. По сини луни.
По лъжа. По отворени рани. По страх.
По (не)истина. По вода. По сол. По душа.
Някога бил ли си в някого
дълбоко до дъното? Така
че да вдишаш всичките свои дъна.
И там да останеш
без да можеш да тръгнеш.
Без да виждаш напред. Без да има назад.
Някога бил ли си така Един с някого
че да нямат значение ничии грешки.
Нито гордост. Нито срам и вина.
Да не знаеш чии са сълзите горещи –
дали твоя или друга, (не)чужда тъга.
Някога бил ли си с някого
който единствен е виждал у теб
недостойния звяр захапан от демони
грозно и диво без свян да вилнее?
А после с този звяр е правил любов
и без страх е заспивал до теб укротен
да досънува мита за Язон и Медея.
Бил ли си с някого без никакъв грим?
По жестокост. По слабост. Без воля.
Бил ли си там дето грозно се спуква
всяка маска на Живота от роли?
Там, дето храчиш кръв и плюеш по Бог.
А всъщност се оказва че плачеш.
И си толкова гол. Без листо. По любов.
Бягал ли си от себе си в някого?
Мълчал ли си страшно? Като смърт. Като гроб.
Крещял ли си, когато си искал да плачеш?
Бил ли си едновременно
господар, куче, котка и роб?
Някога бил ли си толкова някого
а той толкова теб
че е напразно всяко усилие
да бъдеш не - него. Освен на парчета.
И тези парчета няма как да съшиеш –
не всички са твои, а от твоите
толкова много… половината липсват.
И е късно след такова докосване
само себе си пак цял да измисляш.
Някога бил ли си толкова Двама
че да няма къде да се скриеш, дори да поискаш.
(А понякога искаш - да спре по две да боли.)
Не можеш, защото вече не знаеш
къде свършва Другият. Къде почваш Ти.
Някога бил ли си всичко това?
Повече друг, отколкото себе си?
И знаеш ли какво е премълчано завръщане?
То е когато след всяко дълго отсъствие
осъзнаваш че изобщо от някого
не си си отивал. Само сляпо си тръгвал.
Надежда Бенинска
Митко, като прочетох това си помислих за теб. Знам, че това искаше. Липсваш ми много, приятелю. Никой не може да замени това, което беше ти за мен. Вече цели 5 години те няма, а аз още чакам да ми пишеш и понякога чувам гласът ти. И скайпът ти мига понякога. И като прочетох тези стихове на Надежда Бенинска, чух гласът ти отново.
Обичам те, самотни Тигре. Благодарна съм, че те имаше и още си част от мен.
Показват се публикациите с етикет луна. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет луна. Показване на всички публикации
вторник, 1 септември 2015 г.
петък, 19 март 2010 г.
Глава 7 - Лунна нощ
Mit:
Крадецът я остави - луната на прозореца ми.
Дори другото да сме изгубили,
винаги ще я има любовта ни.
Никой крадец и никоя болест няма да ни я отнемат.
Любовта ни е луната.
Mit:
Защо не чух кога си тръгна, напусна ме,
да - аз съм това което съм, правя каквото си искам,
но не мога да се скрия. Така, както и ти.
И няма да се махна, няма да се крия,
няма да се опитам да бъда това, което не съм,
Докaто съм в съня си с теб не искам
никой да ме събуди, и няма да напусна
това легло, с риска да забравя
всичко това, докато усещам топлината ни
Крадецът я остави - луната на прозореца ми.
Дори другото да сме изгубили,
винаги ще я има любовта ни.
Никой крадец и никоя болест няма да ни я отнемат.
Любовта ни е луната.
Mit:
Защо не чух кога си тръгна, напусна ме,
да - аз съм това което съм, правя каквото си искам,
но не мога да се скрия. Така, както и ти.
И няма да се махна, няма да се крия,
няма да се опитам да бъда това, което не съм,
Докaто съм в съня си с теб не искам
никой да ме събуди, и няма да напусна
това легло, с риска да забравя
всичко това, докато усещам топлината ни
петък, 12 февруари 2010 г.
Глава 3 - Нощем
Mit
Там където стъпвах, луната бе боса и ме носеше с ръцете на делфина.
Светлината ме заля и усетих най-нежното, и това, за което се молех цяла нощ.
Там където стъпвах, луната бе боса и ме носеше с ръцете на делфина.
Отвъд луната млечният път пееше, реех се по вълните надалеч и толкова прям към себе си. Чух гласа ти, дете, и той ме върна, и заедно с луната запяхме.
Не спирахме дори и наум, за слънцето пеехме, за звездите, за нашите сълзи.
Стъпки в пясъка.
Светлината ме заля и усетих най-нежното, и това, за което се молех цяла нощ.
Обърнах се и те видях, обикнах те отново, сякаш хиляди пъти преди бяха обичам те.
Iv:
Първо ме погали тишината. Беше свободната тишина, в която звучи музика на цял един свят. Ти беше цял един свят, който си пожелаваме само, когато заплачем от изтощение.
После беше тъмнината. Искряща от допир, от усещане за жажда, тъмнината на физическо желание. Тъмнината, която може да хвърля сенки върху нас, когато собствената воля е безсилна. Тази тъмнина движи мускулите, блъска вълните, спира приливите, смачква тишината, люлее Луната.
Mit:
Вълната ме погали. Надигнах се и я погледнах, а не знаех накъде да гледам.
Следващата ме заля. Не знаех какво да кажа.
Плачех, правейки мънички вълни.
Дали си там всяка сутрин - не зная, но зная, че ако се обърна на обед само за теб и ти си там. Слънцето следва погледа ми и виждам отражението му.
***
Тигърът се обърна и попита луната: „А ти как решаваш проблемите си?”
- Ами, малко се затварям в себе си.
- Колко малко?
- Ами толкова, че ме няма.
- Хммм - проръмжа той и леко се поразходи. - Добре, а после?
- Изгрявам отново.
- Ааа, значи ти си била. Мисля, че ще е по-добре да сме заедно. (Тигърът загледа опашката си).
Iv:
- А ти ще ме пазиш ли? - попита Луната. - Не ме е страх от теб, страх ме е от лятото, когато съм малка и незабележима... През зимата съм силна - тогава аз ще те пазя. През зимата виждам отвисоко и светя дълго, ще ти показвам пътя. Тогава светлината ми е мека и обикалям близо до земята – ще се чувстваш като у дома си, когато си с мен.
Mit:
Тигърът бяга цяла нощ. Бяга много - понякога само си тичаше, после бягаше. Хей така, толкова и нашир и надлъж, че срещна Джени, която излязла да бяга в ръжта. Търсела да целуне някой.
- Добре, Джени, защо бягаш, като мен и защо в ръжта? - Той тичаше по пътя.
- Тигър, имал ли си приятел? Който да ти даде една топла супа и да бягаш отново, без да знаеш накъде и без да те питат?
Тигърът се позамисли...
- Знаеш ли Джени, не те разбирам, аз тичам - бягам, но нямам много приятели, и не съм мислил накъде бягам.
- А срещна ли някого? Срещна ли целувка? Дават ли топла супа? Tака казват хората, че се дават тези неща... Нали си тигър - поне на теб да дават. Ох, забрави.
- Не знам, може би само искам нещо истинско тигърско... Като целувка, Джени.
- Май, всички това търсим, Тигър.
- Къде е звездата? попита Джени.
- Коя звезда?
- Ами всеки си има... Аз май си имам много. Виж небето.
- Колко много Джени, ти искаш всичките звезди?
- Да, Тигър, ти колко искаш?
- Една-единствена, Джени, и затова е една.
- Какво пък толкова; не мога ли да имам всички...?
- Обичам я, Джени. Знаеш ли какво е да обичаш? Да намериш отражението й навсякъде. На една-единствена? Само на една.
- Тигър, а искал ли си да я напуснеш и да имаш всички?
- Да, Джени, но си е е моята звезда и искам целия свят да го знае.
- Кое Тигър, да обичаш ли или да имаш звезда?
- Да обичаш, Джени, много е хубаво. Искаш ли да опиташ?
- Искам.
- Намери своя Тигър, тогава.
- Защо пък Тигър, а и май нямам сили, Тигър.
- Тогава той ще те намери. Хммм, ще видиш ти. Не знаеш колко е хубаво. Ние никога не се предаваме.
- Един се предаде на табла веднъж.....
- И какво?
- Ами нищо, изигра още две игри.
- Бе малко разсеян, бе се влюбил.
- В кого, Тигър?
- Никой не го е питал, а и едва ли някой е питал въобще.
- Мога ли все пак да знам?
- Всички ще разберат. Когато му дойде времето.
- Обичат ли се истински, Тигър?
- Когато му дойде времето. Не гледай звездите, просто намери своята.
- А как става това? Как да я позная, без да гледам нагоре?
- Дай й искрица Джени. И ще я познаеш.
Тигъра ръмжеше и клатеше глава, бе му скучно, обичаше звездите, но не така. Самотен, хммм... Хич не му харесваше да е така.
Но нещо просветна за миг. Хммм... пак на герои се правят. Но светеше някак си тигърско. И се озадачи.
Все пак се загледа в светлинката. И реши ..... Затича се с всичката възможна сила, която имаше, тя толкова блестеше, че се превърна в нещо различно от светлинка в нощта - бе неговата цел.
Бяга дълго и надалеч, той знаеше, че трябва да я хване, харесваше му как се реее и му бяга, посягаше с лапите си да я хване, да я докосне.
Толкова искаше; струваше му се, че пеят една и съща песен - звучеше в ушите му. Да, бе тигърско, бе преследване и я намери.
Намери падналата звезда, учуди се, и се направи, че не я вижда. После се обърна и я погледна отново. Бе толкова красива. Светеше все едно се познаваха.
Не вярваше, че е я намерил. Бе я загубил отдавна, си мислеше. Ухаеше на това, за което си бе мислил, за...
Извърна се и я побутна с нос и тя започна да свети по-ярко. Скочи уплашен, отдалечи се 2 крачки, но пак се обърна, тя светеше все по-силно.
Какво си ти? - помисли си той, хах....накара ме да скачам към теб.... после да бягам.... сега светиш и не мога да те оставя, какво си ти?
Звездичката не отговори. Тигъра си мислеше и сумтеше, озадачен.
Звездичката просто си светеше. Не отговаряше. Тигъра продължи да обикаля и да си мисли.
Знаеш ли, - каза Тигъра, - май съм те търсил цял живот и пък ей така те обичам.
Звездата знаеше, че я обичат, и светеше колкото може.
Тигърът бе тъжен, прибра се там, където бе неговият дом сега. Високо дърво се извисяваше, но не пречеше на звездите. Погледна и се замисли; бе пуснал всички сетива в себе си да бягат надалеч, искаше да се наслади на гордоста си. Гледаше и не мигаше. А всичко бе толкова красиво, знаеше, че обича и искаше да запази този момент... Чу музика. Мъничка музика, на фона на всички останали звуци - игнорирани. Почуди се откъде идва; започна да се върти и да търси, отново всичко се събуди, само за да открие и да запази тази ефимерна искрица. Скочи и я видя. Мъничка светулка. Неговата искрица.
Iv:
Първо ме погали тишината. Беше свободната тишина, в която звучи музика на цял един свят. Ти беше цял един свят, който си пожелаваме само, когато заплачем от изтощение.
После беше тъмнината. Искряща от допир, от усещане за жажда, тъмнината на физическо желание. Тъмнината, която може да хвърля сенки върху нас, когато собствената воля е безсилна. Тази тъмнина движи мускулите, блъска вълните, спира приливите, смачква тишината, люлее Луната.
Mit:
Вълната ме погали. Надигнах се и я погледнах, а не знаех накъде да гледам.
Следващата ме заля. Не знаех какво да кажа.
Плачех, правейки мънички вълни.
Дали си там всяка сутрин - не зная, но зная, че ако се обърна на обед само за теб и ти си там. Слънцето следва погледа ми и виждам отражението му.
***
Тигърът се обърна и попита луната: „А ти как решаваш проблемите си?”
- Ами, малко се затварям в себе си.
- Колко малко?
- Ами толкова, че ме няма.
- Хммм - проръмжа той и леко се поразходи. - Добре, а после?
- Изгрявам отново.
- Ааа, значи ти си била. Мисля, че ще е по-добре да сме заедно. (Тигърът загледа опашката си).
Iv:
- А ти ще ме пазиш ли? - попита Луната. - Не ме е страх от теб, страх ме е от лятото, когато съм малка и незабележима... През зимата съм силна - тогава аз ще те пазя. През зимата виждам отвисоко и светя дълго, ще ти показвам пътя. Тогава светлината ми е мека и обикалям близо до земята – ще се чувстваш като у дома си, когато си с мен.
Mit:
Тигърът бяга цяла нощ. Бяга много - понякога само си тичаше, после бягаше. Хей така, толкова и нашир и надлъж, че срещна Джени, която излязла да бяга в ръжта. Търсела да целуне някой.
- Добре, Джени, защо бягаш, като мен и защо в ръжта? - Той тичаше по пътя.
- Тигър, имал ли си приятел? Който да ти даде една топла супа и да бягаш отново, без да знаеш накъде и без да те питат?
Тигърът се позамисли...
- Знаеш ли Джени, не те разбирам, аз тичам - бягам, но нямам много приятели, и не съм мислил накъде бягам.
- А срещна ли някого? Срещна ли целувка? Дават ли топла супа? Tака казват хората, че се дават тези неща... Нали си тигър - поне на теб да дават. Ох, забрави.
- Не знам, може би само искам нещо истинско тигърско... Като целувка, Джени.
- Май, всички това търсим, Тигър.
- Къде е звездата? попита Джени.
- Коя звезда?
- Ами всеки си има... Аз май си имам много. Виж небето.
- Колко много Джени, ти искаш всичките звезди?
- Да, Тигър, ти колко искаш?
- Една-единствена, Джени, и затова е една.
- Какво пък толкова; не мога ли да имам всички...?
- Обичам я, Джени. Знаеш ли какво е да обичаш? Да намериш отражението й навсякъде. На една-единствена? Само на една.
- Тигър, а искал ли си да я напуснеш и да имаш всички?
- Да, Джени, но си е е моята звезда и искам целия свят да го знае.
- Кое Тигър, да обичаш ли или да имаш звезда?
- Да обичаш, Джени, много е хубаво. Искаш ли да опиташ?
- Искам.
- Намери своя Тигър, тогава.
- Защо пък Тигър, а и май нямам сили, Тигър.
- Тогава той ще те намери. Хммм, ще видиш ти. Не знаеш колко е хубаво. Ние никога не се предаваме.
- Един се предаде на табла веднъж.....
- И какво?
- Ами нищо, изигра още две игри.
- Бе малко разсеян, бе се влюбил.
- В кого, Тигър?
- Никой не го е питал, а и едва ли някой е питал въобще.
- Мога ли все пак да знам?
- Всички ще разберат. Когато му дойде времето.
- Обичат ли се истински, Тигър?
- Когато му дойде времето. Не гледай звездите, просто намери своята.
- А как става това? Как да я позная, без да гледам нагоре?
- Дай й искрица Джени. И ще я познаеш.
Тигъра ръмжеше и клатеше глава, бе му скучно, обичаше звездите, но не така. Самотен, хммм... Хич не му харесваше да е така.
Но нещо просветна за миг. Хммм... пак на герои се правят. Но светеше някак си тигърско. И се озадачи.
Все пак се загледа в светлинката. И реши ..... Затича се с всичката възможна сила, която имаше, тя толкова блестеше, че се превърна в нещо различно от светлинка в нощта - бе неговата цел.
Бяга дълго и надалеч, той знаеше, че трябва да я хване, харесваше му как се реее и му бяга, посягаше с лапите си да я хване, да я докосне.
Толкова искаше; струваше му се, че пеят една и съща песен - звучеше в ушите му. Да, бе тигърско, бе преследване и я намери.
Намери падналата звезда, учуди се, и се направи, че не я вижда. После се обърна и я погледна отново. Бе толкова красива. Светеше все едно се познаваха.
Не вярваше, че е я намерил. Бе я загубил отдавна, си мислеше. Ухаеше на това, за което си бе мислил, за...
Извърна се и я побутна с нос и тя започна да свети по-ярко. Скочи уплашен, отдалечи се 2 крачки, но пак се обърна, тя светеше все по-силно.
Какво си ти? - помисли си той, хах....накара ме да скачам към теб.... после да бягам.... сега светиш и не мога да те оставя, какво си ти?
Звездичката не отговори. Тигъра си мислеше и сумтеше, озадачен.
Звездичката просто си светеше. Не отговаряше. Тигъра продължи да обикаля и да си мисли.
Знаеш ли, - каза Тигъра, - май съм те търсил цял живот и пък ей така те обичам.
Звездата знаеше, че я обичат, и светеше колкото може.
Тигърът бе тъжен, прибра се там, където бе неговият дом сега. Високо дърво се извисяваше, но не пречеше на звездите. Погледна и се замисли; бе пуснал всички сетива в себе си да бягат надалеч, искаше да се наслади на гордоста си. Гледаше и не мигаше. А всичко бе толкова красиво, знаеше, че обича и искаше да запази този момент... Чу музика. Мъничка музика, на фона на всички останали звуци - игнорирани. Почуди се откъде идва; започна да се върти и да търси, отново всичко се събуди, само за да открие и да запази тази ефимерна искрица. Скочи и я видя. Мъничка светулка. Неговата искрица.
Глава 2 – Неделя
Iv:
В неделя обичам да правя палачинки.
Баба ми правеше палачинки в неделя, като й бяхме на гости. Няма по-вкусни от нейните палачинки, никога никой не може да ги направи толкова леки, толкова меки, толкова крехки, толкова безумно вкусни – поднесени с безкористната обич на една баба, която вижда внуците си рядко…
Нямаше рецепта :) Когато поисках да се науча и аз да поднасям обич в неделя, тя ми каза: „едно яйце, може и без яйце; чаша брашно; щипка сол и щипка захар; малко сода; малко мляко, може и без мляко…”
Никога не успях да направя като нейните палачинки, но децата ми се радват и на моите. Те не познават палачинките на баба ми, така и не се засякоха в този свят, но аз винаги се опитвам да приличат на нейните.
Щипка сол, щипка захар и много любов в неделя сутрин.
Може ли да обичаме само в неделя? Или предимно в неделя? Или най-много в неделя? А може ли да обичаме без малките жестове на обич и грижа? Може ли да разчитаме, че хората, които обичаме, ще знаят, че го правим, без палачинки, без погалване, без думи?
Mit:
Един делфин ми каза, че това с палачинките не може да го разбере.
Много за обичане и много мечти.
Нещо като да рисуваш себе си или онези птици недовършени.
Харесвам нещата около теб, защото ти така ги харесваш,
Ако някой се е грижил за мен, то това си ти, никога няма да забравя целувката в кошмара си... Ти си Лъвчо моята лъвица, а и си Бандит.
Бандит - като мляко, препечен хляб и мед - безкомпромисна!
Затова искам да се събуждам до теб!
Затова искам целувката ти!
Затова искам затопления от тялото ти пясък!
Затова искам небето в погледа ти.
Искам да гледам как се събуждаш
и да се смеем заедно. И ще бягам докато не спреш да плачеш. Луната ми е свидетел.
Някъде над дъгата.
В неделя обичам да правя палачинки.
Баба ми правеше палачинки в неделя, като й бяхме на гости. Няма по-вкусни от нейните палачинки, никога никой не може да ги направи толкова леки, толкова меки, толкова крехки, толкова безумно вкусни – поднесени с безкористната обич на една баба, която вижда внуците си рядко…
Нямаше рецепта :) Когато поисках да се науча и аз да поднасям обич в неделя, тя ми каза: „едно яйце, може и без яйце; чаша брашно; щипка сол и щипка захар; малко сода; малко мляко, може и без мляко…”
Никога не успях да направя като нейните палачинки, но децата ми се радват и на моите. Те не познават палачинките на баба ми, така и не се засякоха в този свят, но аз винаги се опитвам да приличат на нейните.
Щипка сол, щипка захар и много любов в неделя сутрин.
Може ли да обичаме само в неделя? Или предимно в неделя? Или най-много в неделя? А може ли да обичаме без малките жестове на обич и грижа? Може ли да разчитаме, че хората, които обичаме, ще знаят, че го правим, без палачинки, без погалване, без думи?
Mit:
Един делфин ми каза, че това с палачинките не може да го разбере.
Каза:
- ставате рано, за да си правите... амм.. палачинки.
- да, казах аз.
- странно?..
- защо да е странно, всички ядат палачинки
- ами, ние, делфините, не ядем палачинки
- нямате ли кой да ви направи?..
- не, но моята майка прави чудесни мехурчета сутрин.
- значи, палачинка с мехурчета...
Mit:
Има нещо, и това си ти; знам, че го има.
Много за обичане и много мечти.
Нещо като да рисуваш себе си или онези птици недовършени.
Харесвам нещата около теб, защото ти така ги харесваш,
Ако някой се е грижил за мен, то това си ти, никога няма да забравя целувката в кошмара си... Ти си Лъвчо моята лъвица, а и си Бандит.
Бандит - като мляко, препечен хляб и мед - безкомпромисна!
Затова искам да се събуждам до теб!
Затова искам целувката ти!
Затова искам затопления от тялото ти пясък!
Затова искам небето в погледа ти.
Искам да гледам как се събуждаш
и да се смеем заедно. И ще бягам докато не спреш да плачеш. Луната ми е свидетел.
Някъде над дъгата.
Абонамент за:
Публикации (Atom)