Малките момиченца в мен

Мисля, че съм направена от малки момиченца. Някои са смели, други – тихи. Някои са весели, а други – тъжни; има и сериозни, логични, педантични, но повечето са диви. И понякога те си тръгват, напускат групата. Чак когато някое от тях си тръгне разбирам кое е било то.

Мразя момичето, което си отива от мен. То краде душата ми. Не харесвам това, което идва – тепърва трябва да го опознавам и не знам дали ще ми хареса да живея с него.

Коледните илюзии

Семейството ми е тежка работа. Ще дам само няколко примера – всеки разговор с майка ми обикновено съдържа мои крясъци след 3тата минута, а брат ми е със счупена ръка, защото удари стената след един разговор с нея. Баща ми не говореше с мен два пъти по една година, брат ми искаше да се изнесе на квартира от собствения си апартамент, защото родителите ми бяха у тях по всяко време на денонощието, включително и за да им измие мама чиниите и оправи леглата. Майка ни все още ни казва какво да правим в дълги всекидневни разговори, въпреки че съм на 40, а брат ми на 38. За 18-годишния ми син все още се говори за малкото любимо дете, което обаче все повече ги разочарова.

Да, заминаваме да празнуваме Коледа заедно на тяхната вила. Естествено, синът ми казва, че ще пристигне на 24ти късно вечерта и ще си тръгне на 25ти. Майка ми е безкрайно разочарована от неговото поведение и не разбира защо предпочита да си стои сам в къщи на компютъра, като на вилата ще му е много по-добре без Интернет.

На мен ми излиза (слава богу) запис на едно телевизионно предаване на 22ри следобед и мога да замина с дъщеря ми чак на 23ти, което отново кара мама да се обажда и проверява дали не може да се отменят ангажиментите ми, понеже тя разчита аз да сготвя всичко за Бъдни вечер и Коледа и ако пристигна толкова късно, няма да успея. Успокоявам я, че всичко е наред и ще се справя, но нейният опит я прави скептична и тревожна как всички ще останем гладни. Брат ми си има извинение – жена му е на работа и може да тръгне чак на 24ти в 10 вечерта, на 26ти пак е на работа.
Пристигам при тях на вилата.

Илюзия 1: Търчащите перфектни роботи с изгладени дрехи и майсторска прическа и грим, които внушават божествена сила по всяко време са любимия персонаж на майка ми. А аз бях с коса, която само сресах след банята, с любимия пуловер и без грим, защото тази седмица изгубих цялата си чантичка с гримове. Ще ми се карат...

Разбиване: Майка ми ме поглежда и казва: „Я, колко си хубава! Да, изглеждаш малко тъжна, а аз най- те харесвам като жена, която изглежда силна и се справя сама, но сега изглеждаш чудесно! Тази лека тъга ти придава много женствен вид”. Хора, нали ви описах майка ми? Когато бях на 13 с лека форма на анорексия ми беше казала „Е, симпатична си, но никога не би станала Мис България”. Около 100 пъти след това ме е връщала от вратата с думите „няма да излезеш така – с тази прическа/ с тези обувки/ с тези измачкани дрехи/ без грим и т.н.”

Илюзия 2: Информираното ми съгласие да подготвя празничната трапеза и да нахраня всички с нещата, които тя е предвидила да присъстват, е готово за действие. Когато пристигам на 23ти, смятам да подготвя някои от нещата, които изискват време. Любимото ми е писането на късмети за баницата, които измислям вечерта, преди да заспя.

Разбиване 1: На 23ти вечерта се оказва, че вече е сварила боба, накиснала чушките и подготвила сърмите – плънката е готова, листата са отделени, тиквата е настъргана за тиквеник и друга е подготвена за пълнене и печене. Аз нямам какво да направя, освен да пусна музика и да потанцуваме.

Разбиване 2: На следващата сутрин ставам в 9 и слизам да готвя 15 неща, но там заварвам майка ми, която е увила сърмите, напълнила чушките, а тиквеника се пече. Тя готви зеле, защото аз го обичам, докато оправя едно отскоро мъртво прасенце за сланина, суджук, пържоли и месо за готвене. Успявам да се вредя да напълня тиквата за печене и да направя баницата с късмети, които обаче тя вече е подготвила и аз не искам да споря с нея. Подправям салатата от боб и към 9 вечерта нареждам масата. Тя е в кухнята и не мога да я махна оттам. Гледам 2 филма междувременно и садя теменужки. Дремя около час. Толкова за ангажиментите ми и нуждата й от мен. Явно искаше просто да знае, че съм там.

Илюзия 3: Родителите ми не можели вече да се оправят сами. Баща ми е след инсулт и твърди, че му е трудно да кара колата. Искаха да я взема аз, но знаех, че това е списък с ангажименти към тях и отказах. Те твърдяха, че не могат да се справят. Искат винаги някой от нас, по възможност всички, да ходим с тях на вилата всяка седмица. Майка ми твърди, че е болна и изморена и не може да поема някакви ангажименти, свързани с по-интензивно физическо натоварване. Когато последният път идваше специалистът по камини с водна риза, трябваше „задължително” някой от нас да е там, понеже те били твърде стари и не разбирали  - трябвало да има някой от нас. Ние не можахме да отидем.

Разбиване 1: Баща ми хвърчи всеки ден с колата да изпълнява поръчки, майка ми води дъщеря ми на пиано, балет, солфеж, балет, пиано всеки ден от седмицата, взимайки я от училище. На 24ти баща ми „литна” 3 пъти до близкия град (веднъж за нов нашийник за кучето, втория път – за телешко, с което да „доподправят” домашната свинска кайма от онуй прасенце, и после още веднъж, защото е свършило киселото мляко, с което внучката му обича да яде сърмичките си). 

Разбиване 2: Болният ми баща влачи дърва и въглища, като не ми дава да пипам камината, понеже не съм разбирала.  Следи температурата и от време на време пита „Красив ли е огънят?”, докато аз и дъщеря ми крещим в отговор „Благодарим ти за прекрасния огън!”. Не можели сами? Всичко могат.

Илюзия 4: Моето малко момиче. Тя понякога ме плаши, тя е малка лепка, която иска да ми подражава във всичко и още мирише на бебе. Тя е малка и крехка и иска кукли от рекламите за Коледа. Почти не вярва вече в добрия старец, но все още предпочита да има магия, затова последното заключение е, че „той ходи само при сираците”. След месец ще стане на 7 и си мисля, че първите 7 са минали – каквото съм направила сигурно не е достатъчно.

Разбиване: Тя вече не е бебе, тя е момиче, което скоро ще се оправя само във всекидневието си. Гледам я тази вечер как танцува – с движения на голям човек, докато ми обяснява „изтрий си съзнанието, искам да мислиш само за утре”, докато се старае да повдигне самочувствието на дядо си или чете през рамото ми и коментира написаното „разбира се, аз пораствам всеки ден и ти благодаря за всичко, което правиш”. Бебе? Кога научи тези думи? Кога започна да стигаш ключа за лампата?

Илюзия 5: Не можеш да седиш 8 часа пред камината, гледайки огъня.

Разбиване: Можеш, само трябва да сложиш виното наблизо, за да не ставаш.

Илюзия 6: Ние, другите, бързаме да си тръгнем оттам.

Разбиване: Не, не бързаме, оставаме до последно. Тръгваме си от вилата на нашите на 26ти сутринта, вместо на 25ти вечерта с огромно неудоволствие, че трябва да напуснем. Майка ми ще лежи изтощена 1 ден, защото нас ни няма и е доволна, че сме били там. Мамо, и на нас ни хареса! Благодарим ти за тази Коледа! Татко, благодарим ти за огъня.

Неочаквана ваканция.

На заем

Ако знаеш, че нещо е назаем, се държиш с него по друг начин, отколкото ако е собствено, нали?

Ами, всичко е назаем:
- животът
- тялото
- любовта
- децата
- спомените
- денят
- нощта
- времето
- скуката
- смисъла
и т.н.

Нищо от това не ти принадлежи, само ги ползваш за малко.


Успешно ново начало през 2014!

Краят

Не знаех, че ще бъде такъв краят.

С шампанско и рози.

Красиво, нали?

И тези обляти от сълзи перони…

Забравяш, че в тебе сърцето крещи.

Забравяш да плачеш, да викаш от болка.

Стоиш и учуден подаваш ръка.

И, естествено, казваш „До скоро”

и заглъхва във тебе денят.

А бяха такива горещи сезони…

И бяхме единствени с тебе в света.

… Вчера пътят пое към безкрая

и изчезна следата назад.

Колко е важно да бъдеш… безбожен

Открих „тайнството на вярата”, когато умря мой близък човек. Мисля, че това е често срещано, и не ме е срам от това. Бих искала да вярвам, че близките ми, които са починали, остават наоколо. Паля им свещ; понякога, сещайки се за тях, се радвам да усещам, че са наблизо. И знам 10тте божии заповеди (научих ги наскоро).

Но защо ми е българската църква за това? Какво ми дава тя? Архитектура и свещи, срещу известна сума.

Избират нов патриарх, вероятно агент на ДС. След няколко дела за църковни имоти, не намирам НИЩО в църквата. Църквата не е вяра. Вярата е запазила човешкото и българското в тъмни времена, но днес времето е много тъмно за много хора и църквата става едно от най-тъмните места. Не бих се учудила, ако продават амфетамини в църквата, нали ще носи доход и ще те приближи към божественото?

Българската църква направи всичко възможно вярата да излезе извън църквата. Тя не е скромна, доброволна, чиста; тя е алчна, мръсна, показна, компрометирана, нахална – какво християнско има в това?

Ако някой има желание да запази вярата си, явно трябва да си седи вкъщи, а към църквата да подхожда само като към архитектурна забележителност.

Имаше време, когато смятах, че църквата помага да запазим вярата в доброто на хората - да помагаме, разбираме, не осъждаме, прощаваме, пазим себе си от изкушенията да нараняваме.

Днес една женица коментира: „Ами това е с което разполага българската църква – новият патриарх ще е с агентурно досие, по-добре да свикваме, за да не се разочароваме”.

Майната ти, българска църкво, ако не разбираш това, от мен. Остват малките скрити параклиси, където официалната църква няма да стъпи.

На една жена й се присънил странен сън. Сънувала, че влиза в един магазин, а там вместо продавач стоял Господ.

- Боже! Наистина ли си ти?

- Да, Аз съм – отвърнал Бог.

- А какво мога да купя от Теб?

- Всичко – бил отговорът.

- Тогава бих искала да си взема здраве, щастие, любов, успех и много пари.

Бог се усмихнал и отишъл за поръчката. Скоро се върнал с малка картонена кутийка.

- Това ли е всичко?! – възкликнала жената.

- Да - отвърнал спокойно Бог – нима не знаеше, че при Мен се продават само семена?

И пак е есен, пазете Вселената!

Заедно с по-хладните вечери и пожълтелите листа, в бита ми се настанява бавно меланхолията. Не съм сама, обаче, както гледам. Все повече мои познати се „екзистенциализират” през есента.

Всяка есен смисълът на живота бива преосмислян от грамадна маса от хора. Какво ли й е на Вселената с всички тези мисли пратени в космоса! Фейсбук няма да го мисля сега, сигурно печели от това, но във Вселената мисля, че се образува голяма черна дупка наесен, в която е тотален хаос и драма.

Мога да помогна само на себе си и 1-2ма други.

Повтарям си, че това е просто есен, само следващия сезон. 
Основно на хората през есента започва да им липсва живота. Сядат в очакване. 

Ама той животът… той отдавна е започнал, няма какво да го чакаме.

Ако някой все още чака, нека спре да попита едно дете или старец за живота – при тях няма свободен миг от любопитство, съзерцание и милионите други неща, които ни поднася животът. Всеки ден е важен и красив, когато го очакваш.

Пожелавам ви красива есен, шарена, малко слънчева и малко мокра, с красиви облаци и топъл дъх на любимия човек.

Усилете музиката, за да не чувате глупостите в главата си и отворете прозореца, за да излезе вируса!


И препочъчвам да се научите да свирите есента, дори на бюрото в офиса, за да я овладеете.

тц

Тц, не ми харесва да съм тиха, докато си другаде.
Тц, не ми харесва да ме няма в половината ти живот.
Тц, няма нужда да ми обясняваш. Твоят живот си е твой, но аз не се срамувам от своя.
Лека нощ, където и да си...
Знам, че това не ти е достатъчно, но разбери ме - аз няма къде да избягам от своя. И не искам. Той си е мой, какъвто и да е - харесвам го.