Смяна на глаголите

Започнах този блог с Мити в друга фаза на живота си и тогава казвах:
мога да летя;
мога да чуя музика от вятъра;
мога да хвана облаците …; ...

Сега бих казала –
Искам да летя; искам да чуя музика от вятъра; искам да хвана облаците и да си оплета венец от тях;
Искам да преброя дъжда и да го накарам да капе нагоре.
Искам да те науча да летиш... защото всеки трябва да го може, и е много лесно, само трябва да поискаш;
Искам да те накарам да запееш с вятъра в косите ми;
искам да опитомиш облаците, като опитомиш мен;
искам да не вали, ако ме помолиш...

Какво ни подменя глаголите? Май е нещо битово...
Липсата на условно наклонение (или на ако… то…) не го прави по-различно от shit.
Не се оплаквам, guys. Всъщност, много харесвам живота си, но май имам проблем с глаголите.

Среднощни стъпки

Ако тази нощ, която просто виждаш тъмна навън, те примами…
Не е трудно, само си обуй обувките и наметни един пуловер. Нощта е спокойна, обгръщаща. Може да усетиш просто въздуха и удоволствието от стъпките си в нощната градска тишина.

Тихо. Тъмно. Малко хладно.
Умът ти сега е много бистър, защото имаш време да обсъдиш със себе си и с гледните точки на вселената въпросите, само давай един по един.

Чуваш сърцето си и умовете на всички, които са с теб.
Ако погледнеш себе си, това си ти – в тази нощ, в тази тишина, в този ритъм. По-чист и по-близък до онова, с което се обличаш денем.

Не може ли да запазиш същата близост със себе си и на дневна светлина?
Може би трябва да гледаш куче – то ще се радва на спокойствието на нощните разходки…

Парчета

Парчета от всичко – от време, от чувства, от безумие. Весело или трагично безумие – каквото и както ти дойде.

Пъзелът от тези парчета всеки път е различен – всеки поглед го променя.

Крачка, две, гледаш ли си в краката или взимаш разстоянието на бегом – картинката се сменя на момента.

Наскоро четох нещо умно, което започваше с „искам”. Искам това, искам онова, не искам това, не искам онова. Умно беше, но когато дъщеря ми казва „искам”, аз й казвам, че няма „искам” без „моля”. И не може да искаш без диалог.

Искам да ме разбираш, моля… (Ама трябва да ти говоря, за да ме разбираш, нали?)
Искам да ме приемаш…Моля… (А споменах ли какво да приемеш? И знаеш ли кого приемаш?)

Сглабям си пъзела според настроението. Сега ми е слънчево и картинката е на море, на едно време, което тече бавно и топлината разтапя задълженията.

Ако си сглобя пъзела сама, на кого да го покажа?

Най-много ми тежи несподелената отговорност. Може би това е идеята човек да си търси сродна душа. Чувала съм много теории защо човек има нужда от половинка – за да има свидетел на живота си (fair enough, както се казва), защото търсиш другата си част да станете отново едно цяло (това е от Паулу Куелю, няма да коментирам извън контекста), или просто за да споделяш.

Много симпатичен клип на тази тема:
http://www.youtube.com/watch?v=jXqoRRlITzs

Хайде, Мити, лека нощ… Ако имаш време, мини да сложиш едно парче в пъзела…