Добре си спомням колко меки бяха веждите му.
Спомням си и усещането от кожата му… минаха 25 години, но той бе ученическата
ми любов.
Беше лошото
момче, мързеливото, некомформисткото, най-високият в класа (беше руснак,
състезател на висок скок). Обикновено имаше цигара, висяща от устата му,
главата му беше леко наклонена, за да се виждаме при моите метър и шейсет, и
ръцете му бяха нежни, с дълги пръсти.
Когато си
заминаваше за Русия ми изпрати по негов приятел огромен букет жълти рози –
любимите ми. И досега това е единственият голям букет жълти рози, които съм
получавала.
Момчето от
училище.
Днес го чух за
първи път след 25 години, по телефона. Като замина ми пишеше писма, всеки ден
получавах писма от него в продължение на 2 години. Дали пътувах или сменях
адреса си – той ми пращаше писма и ме намираше. Аз май му написах 1 или две,
може и да не съм. Не заради нещо, просто не писах. Но помнех ръцете му,
усмивката, веждите, розите, четях писмата му с интерес. Като днес, само дето не
смея да отворя писмата – да, пазя ги.
Той е женен от 20
години, има 2 дъщери и ми каза за брака си, че смята, че това е завинаги. Аз
съм 2 пъти разведена, живея с любим човек без перспектива във връзката и малко
му завиждам – толкова, колкото и се радвам, че нещо хубаво се е случило на
обичан човек.
Чудесно е да чуеш
за някой близък, че е щастлив. Малко са връзките, които имаме след училище, за
които да си спомняме с добро J
Ако наистина си
щастлив, както се надявам, Гоша, ще покажеш това на жена си. Ако не го направиш, вероятно си щастлив в
онова измерение, което не познавам, а бих искала понякога – да не знам нищо,
защото незнанието е като да не съществува някакво друго измерение.
Аман от други
измерения. Хайде всички да живеем наистина щастливо, или това го няма при
дългите връзки?
